Икона

Разхвърляната стая,в която живееше,беше като извадена от контекста на подреденото общество.В нея имаше всичко,повечето неща бяха на пода.Вече не си правеше труда да ги подритва зад вратата или под леглото,просто ги прескачаше с отработени движения и привидна лекота.Всъщност беше вече на възраст и не му отиваше,но живееше сам и обичаше да се глези с неща,които не бяха отредени за хора като него.Когато си купи последния костюм,беше наясно,че го прави само за да види погледа на продавача и че едва ли ще го облече някога.Струваше си.
От много време не беше изхвърлял празните бутилки и когато отваряше прозореца,слънцето гъделичкаше прашните стъкла,отразявайки лъчите си в някоя забравена капка алкохол.В стаята нямаше почти нищо,измислено през последните стотина години,той не обичаше уредите,които трябваше да улесняват живота,защото се чувстваше подвластен,зависим и незначим.Имаше лампа,но със сигурност вечер щеше да е по-светло,ако използваше свещи.Тя беше единственото нещо,което беше купил по принуда.Напук на клишето вещите му не го притежаваха,може би само лампата имаше право да се чувства като собственичка,но беше толкова овехтяла,занамарена и ненужна,че и през ум не и минаваше да предявява подобни претенции.Предметите в тази стая имаха история,но никои не питаше за нея.Те бяха предмети и си бяха научили мястото-на пода,под леглото,зад вратата,а понякога и на малкото балконче,за да усетят и те като празните бутилки топлината на гъделичкащите лъчи.
Напоследък Крас не излизаше често от стаята,а дори и да го правеше,присъствието му се усещаше навскякъде.Четеше много и пиеше още повече,изпадайки в блажено безвремие.Забравяше да яде,взимаше душ машинално, по навик и полагаше много усилие да намери някоя дреха от купа на пода,която не беше белязана от съмнително петно. На перваза се мержелееха силуетите на 2 изсъхнали цветя и подобие на малко дръвче,които не бяха успели да се приспособят към трудните условия на неговата стая.Бяха там от поне година,а Крас ги забеляза чак сега.Натъжи се.Моментът,в който видя изсъналите цветя,беше много отчетлив.Напълни едно пожълтяло шише и ги поля по-скоро за да измие чувството на вина у себе си.Просто ги беше забравил.
Стаята се намираше в стар панелен блок,далече от центъра и още по-далече от идеята за поета и мансардата.Беше просто повехнала,подтискаща и монотонна стая и хората,които го познаваха,не обичаха да идват там.Чувстваха се неловко с хубавите си дрехи,подстриганите си коси и лъснатите си обувки.Крас работеше над новата си книга. При него писането беше по-деструктивно и от влюбванията му.Не се хранеше,не излизаше,не отваряше дори прозорчето за малко свеж въздух...правеше всичко,за да накара тялото си да страда.Вярваше,че то пречи на душата му да е свободна.Приятелите му се отдръпнаха от него. Крас не промени нищо.Той не съществуваше заради другите,нито пък за себе си.Той просто съществуваше.
Трябваше да напише нещо.Усещаше се приятно подтиснат,с потрепващи пръсти и ясно съзнание.Не знаеше как да започне следващата глава.Отдавна се беше отказал да е искрен с белия лист.Беше искрен само с жените,защото само те можеха да го наранят истински.Искаше да пише за тази,която беше срещнал наскоро.Тя не беше обсебила съзнанието му,просто присъстваше там като кървавочервен мак сред чисто бялото поле.В момента не му пукаше за издателите,нито за наема или следващата бутилка.Трябваше да пише за нея.
Отначало милеше да и посвети страничка-две от новата глава,но беше безсилен.Тя не беше жена,която да се появи за мъничко и да изчезне.Тя беше жена,която се появяваше и всичко изчезваше.Скъса ръкописите и започна отначало.Беше я виждал само един единствен път,но я познаваше достатъчно добре.Лицето и казваше всичко.Крас усети,че мислейки за нея,губи остротата на перото си,но продължи...беше прекалено късно да спре.
Пролетта беше напоена със самоунищожителната нотка красота на влюбването.За него тя нямаше лице,но я виждаше ясно.Чертите и бяха меки и неподвластни на ежедневието,погледът-топъл и същевременно устремен някъде далеч.Понякога пред очите му тя беше бледо-семпла,друг път-кречетално-експресивна.Отиваше и.Беше жена,която правеше всичко да изглежда стилно.Без усилие,без умисъл,напълно естествено и искрено.Точко така,тя беше искрена в своята красота.
Спря.Беше влюбен.Най-тривиалното обяснение беше пролетта.Но той беше нещо повече от купчина бушуващи хормони.Той беше човек.Не можеше да продължи.Никога не се беше чувствал толкова истински и толкова нищожен.Това,от което черпеше сили,всъщност го правеше безсилен.Реши да излезе.
Когато се събуди на сутринта,тя лежеше до него.Беше толкова красива в неговата стара скъсана тениска.Крас си спомни как вечерта бяха пушили до късно и кълбетата дим бяха продължавали във въздуха дантелите на черното и бельо.Безсилието беше отминало.Той беше направил смъртна една икона.Не можеше да живее с тази мисъл.Целуна я,докато тя още спеше,събра няколко смачкани дрехи и си тръгна.
Тя стана и се почувства уютно точно под повехналата лампа в голата сива стая.Искаше и се да го опознае,но вещите отказваха да разкажат своята история.Те бяха просто вещи.Отвори прозореца,за да усети гъделичкащите слънчеви лъчи и погледна надолу.На перваза седяха сгушени двете цветенца и малкото дръвче.Бяха цъфнали.

Стая

Стая контрастна и страстна
С бели стени и цветни коси,
Стая с душа многопластна ,
Бълбукат тук самотни души.

Стаята поглъща могъщо
Идеите сътворени в нея,
С монотонност присъща
На ладия,докосваща кея.

Светла е и няма решетки,
Но ни отделят дебели стени
От съседните светли клетки,
От съседните самотни души.

Оживяват стаите,пълни с хора,
Пълнят се стените им със смисъл,
Попиват идеите във всяка пора,
Обагрят се от всяка нова мисъл.

И тръгват си хора беловласи,
Изцедени от цветната стая,
Пустеят неподредените маси,
Остава само духът да витае.

Празна е, заключват я в края на деня,
Да не избягат натрупаните днес идеи,
А да покълнат като в пролетна земя,
Подобно на пъстроцветни орхидеи.

Дъждът и Новото

Oтивах на първото си заниятие
И ме намокри пролетно дъжда,
Пое ме във влажните си обятия
И отми натрупалата се по мен ръжда.

Дъждът е вода,а тя е живот
Си казах и забавих крачка,
Сляха се капчиците дъжд и пот,
Претича дама с чадър.Глупачка!

Бяга от свободата да си мокър до кости
да не бързаш и да си винаги точен,
бяга от прозрачните и чисти гости
бяга,а върти се в кръг порочен.

От дъжда се настива и излизат петна,
Ще се скрие тя зад извинения и опит,
И в търсене на своята защитна стена
Ще се срине самотна с метален грохот.

Непорочно кадифени са топлите капки,
Като усмивката на малко момиче,
Като благоуханието на бабините сладки,
Като да кажеш за първи път ”обичам”!

Нашият главен герой

Сам,напълно сам беше
и нашият главен герой,
и все по-сиво твореше,
сред киша и леден порой.

Опита се да чете,
но книгите го направиха нещастен,
опита да чувства като дете,
но на мислите си беше подвластен.

Сам,но свободен
се бореше със живота,
но не беше способен
да се пребори със скота

вътре в себе си той беше роба
на всички други хора,
сам беше паднал в гроба
от безсилие и от умора.

Никак не беше изплашен,
усещаше се готов,
нахлузи панталона прашен
и закрачи към светлия ров.

Спасението му щеше да е безславно,
но все пак спасение,
премина по пътя си плавно
срещайки всеобщо презрение.

Дори по последния си път
той сякаш им натякваше,
по-достойна е младата му смърт
пред тяхното бавно увяхване.

Напълно естествено и нормално
сякаш бе всичко това,
така му се пада,там му е мястото
да натяква изпод пръстта.

Фризби

Всички се вълнуваха от пролетта.Сипеха се задължителните клишета за новия живот,новото начало и хората се обединяваха от идеята,че топлото време трябва да ги направи щастливи.Поетите пишеха стихове,влюбените лежаха в градинките,а Сава играеше на фризби.Той беше добро хлапе,с права черна коса,симпатично крив нос и несъръзмерно тяло.Не се биеше като другите,не надничаше под полите на момичетата,а когато момчетата ритаха мач,него винаги го оставяха да пази на вратата.Сава нямаше нищо против.
Нямаше истински приятели и това не го притесняваше.Имаше само деца,с които играеше на фризби.Те се плашеха от него,но винаги се връщаха,защото Сава им даваше усещането за превъзходство.Това беше тяхната малка сделка.Той имаше нужда от тях точно толкова колкото и те от него.Ако за фризбито не трябваха двама,Сава едва ли щеше да играе с тях.Игрите им протичаха по детски,но човек можеше да долови делова нотка,те не играеха,а преговаряха без думи,само с неволни движения.
Сава имаше писклив глас и говореше рядко,сякаш долавяха нежеланието на хората да го слушат.Умееше да убеждава,не защото си служеше умело с думите,а по-скоро предизвикваше съжаление и хората усещаха,че му правят услуга.Той несъзнателно им помагаше да изкупуват своите грехове.
В училище не се отличаваше от децата достатъчно,за да му се подиграват или да си навлича гнева на учителките.Беше като една несъръзмерна част от цялото.Винаги носеше едно старо фризби,което беше получил от случаен минувач.Сава не се замисли за подбудите на минувача,нито дали беше редно да приема неочаквания подарък.Сава не се замисляше.
След училищевсе се намираше някое хлапе,с което да поиграе.Ръката на Сава описваше изящно движение при всяко хвърляне.Фризбито политаше с лекотата на птица.Това беше птица,която пръстите му и вятърът управляваха.Сава не го правеше,за да подчинява природата,мяташе фризбито импулсивно и всеки път,когато то напуснеше ръката му,нещо в него потрепваше.
Сава нямаше мечти,живееше на място,където мечтите не виреят.Около себе си нямаше хора,които да говорят за нещо отвъд хляб и водка,беше син на магазинерка,а баща му не се беше прибирал от 2 години.Най-хубавато нещо,което му се беше случвало,беше мигът,когато за първи път хвана своето фризби.Това беше единственото нещо,което му принадлежеше.Беше се сдобил с живота си не по-случайно отколкото с фризбито,но усещаше,че притежава само старото парче пластмаса.При всяко хвърляне той се разделяше с всичко,което имаше някакво значение.Но обичаше да го прави,защото за няколкото секунди полет фризбито беше свободно и когато се върнеше в ръката му,той се докосваше до тази свобода.
Времето се затопли и Сава не внимаваше в час.Беше винаги загледан през прозореца.Имаше час по история и учителката с патос обясняваше за свободолюбивия дух на българския народ.Сава не разбираше думите и.За него свободата беше полетът на неговото фризби.Тя го вдигна,за да го изпита.Нямаше как да и обясни всичко,което изпитваше,когато фризбито се озоваваше в ръката му след кратките мигове във въздуха.От него не се изискваше да почуства свободата,а да я дефинира.Получи двойка и продължи да гледа навън.
Децата в класа му си бяха набавили своята доза превъзходство в часа и никой не остана да играе с него след училище.Сава не беше самотен,защото винаги имаше себе си,но сам човек трудно можеше да играе на фризби.За него свободата,самотата и всички подобни философски понятия бяха абстракция.Всъщност не бяха дори абстракция,те не съществуваха,защото Сава не ги разбираше.Той ги усещаше.
Откакто имаше фризбито,то се беше превърнало в смисъл на неговия живот.Но не по начина,по който хората си го обясняваха,много по-просто.Сава съществуваше,за да усеща свободата на полета му.Децата смятаха,че е странно,учителките го тълкуваха като бягство от реалността,а за него това беше напълно естествено.Нямаше значение с кого играе,важен беше единствено моментът,когато фризбито се озоваваше в ръката му.
Той не се привързваше,за него хората нямаха лица,имаше нужда просто да играе с някого.Този ден обаче Сава беше сам.Никога не беше изпитвал нещо такова.Мигът,в който нямаш с кого да поиграеш на фризби,е мигът,в който порастваш.

Хора,помогнете!

Напоследък не спирам да мисля какво да напиша,как да предам някоя случка,каква игра на думи да измисля.Постоянно си внушавам колко експресивни неща преживявам и какво есе или разказ биха излизли от тях.Това е,защото откакто шепа хора започна да се интересува от моите писания,аз започнах да пиша,за да оправдавам техните очаквания,а не за да изразявам себе си.Аз им принадлежа.Робувам на всеки комплимент,потръпвам при всяка забележка. Идват ми мънички свежи идеи,но не си позволявам да ги изложа,защото не мога да напиша хиляда думи около една незначителна свежа идея.Опитвам се да надскачам себе си...в очите на другите.И ме е срам,признавам.Писането е като ерекцията-колкото повече мислиш за него,толкова повече моливът омеква между пръстите ти.
Една нищо и никаква публикация ми показа неприятната страна на писането-разкри ми колко съм жалък и как отчаяно се стремя към одобрението на хора,които не познавам.Оказа се,че одобрението на човек,за когото ми пука е равносилно на това,изказано от всеки друг.Аз искам анонимно,повсеместно одобрение-похвали на килограм.Готов съм да продам душичката си за потупване по рамото.Много по-трудно е обаче да не продадеш душичката си и да презреш потупванията по рамото.Това става,когато започнеш да живееш за себе си,да пишеш,защото имаш нужда,а не за да удовлетворяваш нечия друга потребност за разтуха и евтино забавление.
Несъзнателно започваш да усещаш как обществото се просмуква в теб,как похвалите и упреците формират твоите граници.Обществото разполага с много майсторски инструменти-вижда,че не желаеш да му служиш и не те обезсмъртява,обричайки те на изгнание и саможертва,а те повишава.Ако приемеш повишението,ти вече си неразделно свързан с цялата система.Можеш да напуснеш,но ще знаеш какво е било усещането на коженото кресло под чиновническия ти задник и това те задушава.Колкото повече усещаш падението си,толкова повече страст започваш да изпитваш,когато повличаш други след себе си.Непоносима е мисълта,че някой няма да приеме твоята сделка,че някой ще иска да живее за себе си.
Има едно чувство,което е винаги приятно-да паснеш.Да оцелиш дрескода,да сложиш правилната маска,да подбереш точните думи.И ние се гордеем,когато паснем,гордеем се с всичките си маски.Аз имам 2-3,които съм отвърдил,останалите са просто вариации.Едната за пред близките ми хора,тя се доближава най-много до същността ми,другата е за пред жените,с които общувам-тя има най-много проявления,и третата,която е смесица от тези две,е за пред широката публика-шут,философ,циник,полуидиот,словопохотливец.Тези маски изплуват,само ако срещу мен има друг човек,сякаш се оглеждам в него,виждам в очите му какво иска да чуе и му го предоставям.Аз търгувам с желанията на хората,за мен те са огледало.Но ако общуването се свежда до оглеждане и ние всички сме огледала,какво става,когато поставим две едно срещу друго?Безумие и величие,нищо и всичко.И ако човек съществува,само ако някой го възприема,а когато някой го възприема,човек инстинктивно надява своята маска,какво се случва,когато човек е сам?Има ли материя между различните лица и това ли е истинската същност?Ако да,то тогава излиза,че човек е истински,само когато е неопетнен от социума и че общуването ни прави фалшиви подобия на самите нас.Тогава защо общуваме,защо ми пука дали някой харесва какво пиша,защо одобрението е морковът,който движи това проклето общество?
Защото хората имат нужда да се опияняват,за да продължават да водят безмислените си битиета.Защото ако не използваш някакъв опиат,трудно можеш да понесеш безумието на земното си съществуване.Успехът,славата,богатстото са равносилни на кокаина,тревата и уискито.С малката разлика,че обществото одобрява първите и заклеймява вторите,а малцина дръзват да живеят заради себе си,а не заради обществото.Хората обичат да се друсат с успеха си,обичат да превъщат всичко в състезание като отчаян опит да му придадат смисъл.А смисъл няма и точно това ги кара да приемат все по-големи дози от своя наркотик.
Затова и аз премервам всяка своя думичка,питайки се как ще бъде възприета.Защото когато нямам успех,аз пиша така-искрено,изстрадано и болезнено и това боли,наистина боли.Боли да изобличаваш себе си,да си правиш харакири пред хора,безразлични пред чистота на твоите помисли.Усещам безмислието на всичко,но не искам да спирам,това ме поддържа жив и не ми позволява да порасна и да се примиря.Вече не знам дали искам да променям света,знам,че не искам да му позволя той да ме промени.Усещам бавно,че каузата е загубена и това ми харесва.Не бих се борил за нещо,което обществото одобрява.За какво се боря сега ли? За своето място под слънцето...или под сянката,за правото да съм встрани от общоприетото,опитвам се да се преборя със зависимостта си от дрогата на нашето време.Помогнете ми,помогнети ми,като повече не си позволявате да ме насърчавате,защото иначе ще ме погубите...

Свободата

Много ми се искаше да мога да пиша за свободата свободно,необременяван от всичките клишета,които се бяха загнездили в душичката ми.Свободата такава,каквато я чувствах,а не каквато ми я преподаваха.
За мен свободата е да можеш да отидеш при момиче и да го целунеш без да те съдят за сексуален тормоз,да можеш да останеш в неделя вечер до посред нощ,зачетен в някоя книга,без да се тревожиш,че от това ще се провали работната ти седмица,да живееш,воден по-скоро от чистото желание за живот,а не от светлите или по-скоро изсветлелите идеали на миналото.Това е да си свободен-не да нямаш шеф,а да си по-силен от него.Общуването налага прекалено много рамки,всеки наш социален контакт ни заробва мъничко,докато изведнъж се окажем в капана на многото си социални контакти,които са ни приковали в безпомощна поза.
Всъщност,помощна или безпомощна,всичко е поза,дори свободата.Тя до голяма степен е огледало на живота ни-колкото повече търсим смисъл и се стремим към нея,толкова повече се загубваме в плитките си мисли.Свободата еизкована от прекалено чист метал,който много лесно се окислява от досега си с реалността.Страхотно е,когато чуеш за някоя героична постъпка в близкото или далечно минало на човек,с когото те свързва нещо,но тези истории са винаги извадени от контекста,преувеличени и идеализирани.Свободата го налага-тя трябва да е такава...и никой не иска да узнае за другата страна на медала,за страха или за липсата на страх,които неизменно съпътстват свободните хора.Свободен си само,ако нямаш какво да губиш и вярваш в нещо.А ние имаме прекалено много какво да губим и предпочитаме да мислим,а не да вярваме.Свободен си само,ако не се докосваш до нищо и никого,ако си сам.А аз не познавам хора,които днес,напук на всичко,биха се отдали на самоцелен аскетизъм в търсене на абстрактното понятие „свобода”.
Но нека не обобщавам,по-добре да погледна себе си. Аз свободен ли съм? Да! В момента съм на 1600 км от родната ми България,защото като млад човек исках свобода.Свобода на избор,свобода на кауза и бунт,свободата,за която четеш в учебниците и се надяваш някога да изпиташ.И ето ме тук-в момента мога сам да избирам за McDonalds или KFC да работя,на кой билборд да вярвам и кой да промива мозъка ми...западното общество е богато на подобни свободи,те не са като нашите,техните свободи се изчерпват в това да е подредено и чисто.Свободни са да консумират,свободни са и да се бунтуват,докато не пречат на другите...а що за бунт е,ако не пречиш на другите?!Аз пък като една свободна частица от свободното общество ходя на Свободен университет,купувам си пържоли от свободни кокошки и мога напълно свободно да слушам тихо музика в стаята си.Свободен си да изразяваш мнение,другите обаче са свободни да нехаят за него.Свободен си да критикуваш,но не и да променяш.Много е тягостно усещането да се чувстваш малък,да съзнаваш,че нищо не зависи от теб и че можеш да крещиш,но никой няма да те чуе...или ще те чуе и ще извика полицията,която да те глоби.
За да извървиш пътя към собствената си свобода,ти трябва враг,срещу когото да се бориш и когото да победиш.А това приравнява нещата до едно просто състезание-състезание по свобода,само че тук,напук на консуматорската същност на обществото,колкото повече напредваш,толкова по-малко неща имаш,докато накрая не се окажеш гол на финала.Толкова гол,колкото миг след като си се родил и миг преди да умреш.Това е същността на свободата-тотално отричане на всичко материално в името на нещо духовно.Въпреки че и духовните „неща” не са стока...но все пак общоприето е схващането за свободата,произтичаща от поставянето на духа над материята.Или поне такава е тази,за която се пишат поеми и романи и се изнасят скучни проповеди.Подобна свобода е стояла и в основата на нашия 3ти март.Днес помним датата,подкрепена с няколко зле научени уроци по история и 2-3 набити в главите ни клишета за Ботев,но повече няблягаме над поливането на повода,а не на самия повод.Но мина и 3ти март и ние,българите на 1600 км от България,гордо си казахме „честито!”,пресметнахме наум от колко години сме свободни като нация и толкоз.Тук дори не поляхме повода,нещата минаха между другото...е,по-различно щеше да е,ако Митко Пайнера беше направил един реверанс към нашата скромна общност и ни беше изпратил някоя от своите диви,която да ни обедини около неистовото ни влечение към кич и евтино зрелище,но уви,щракахме си с пръсти сами по стаите. Напоследък съм станал много критичен към празниците,защото забелязвам тяхното обезличаване и се замислих дали наистина как могат да се характеризират последните 132 години.Свобода ли са липсата на чуждо робство,наличието на диктатура и свободията?
Няма да се впускам в бурни исторически анализи,пропити с много патос,защото покрай остарелите форми на българското образование да ни внуши изсмукана от пръстите национална гордост намразих патоса в гласа на учителите и затова аз самият не искам да уча и поучавам.Знам,че редът,който седи в основата на едно зряло общество,е предпоставка за ограничаване на много свободи,знам и че безредието ограничава не по-малко.Изобщо животът по групи е нещо крайно несвободно,защото предполага съобразяване.Това е нашият Враг-ние нямаме диктарура,нито пък сме поробени в смисъла отпреди 132 години,ние просто се налага да се съобразяваме един с друг.А за един човек,който копнее за свободата тъй както затворникът бленува да погледне небето без решетки пред себе си,няма значение дали се съобразява с паша,секретар на политбюро, „добре облечен бизнесмен” или съседа от долния етаж.Затова и аз дойдох тук,за да се докосна до опитите на хората от моята епоха да избягат на канцерската хартия,да се потопя в будната млада вълна,която отказва да се съобразява.
Не знам дали това е пътят към свободата и дали той включва бягство от една действителност,която не харесваш и напасването към друга,която те отблъсква.Не знам и дали изобщо пасвам на някое общество-такъв,какъвто съм...напоследък осъзнавам и че все по-малко ми пука за това.Или се напасваш към света,или го напасваш към теб...и двета изискват много жертви и още по-лошото,компромиси,но другите алтернативи са да живееш сам,неразбран,отритнат и потенциално свободен,или да умреш-в най-добрия случай в името на някоя кауза.Аз не смятам да правя компромиси,защото всеки един е раносилен на изгубена битка във войната за извоюване на свобода.Искам яйцето И кокошката и ще ги получа.В това се корени красотата на младостта- аз съм силен и независим(от мен не зависи нищо),така че мога да си позволя да не се съобразявам.Мога да си позволя и да целуна момиче,да остана до посред нощ в неделя вечер,зачетен в книга, без да се притеснявам,че от това ще пострада работната ми седмица и сам определям правилата,които спазвам...



P.S. Изказвам специални благодарности на цялото си семейство за това,че ме финансира,защото в противен случай в момента щях да целувам нечии задник,за да си платя наема...всеки идеалист има нужда от някой да го храни,така че наистина благодаря :)