събота, 13 март 2010 г.

Хора,помогнете!

Напоследък не спирам да мисля какво да напиша,как да предам някоя случка,каква игра на думи да измисля.Постоянно си внушавам колко експресивни неща преживявам и какво есе или разказ биха излизли от тях.Това е,защото откакто шепа хора започна да се интересува от моите писания,аз започнах да пиша,за да оправдавам техните очаквания,а не за да изразявам себе си.Аз им принадлежа.Робувам на всеки комплимент,потръпвам при всяка забележка. Идват ми мънички свежи идеи,но не си позволявам да ги изложа,защото не мога да напиша хиляда думи около една незначителна свежа идея.Опитвам се да надскачам себе си...в очите на другите.И ме е срам,признавам.Писането е като ерекцията-колкото повече мислиш за него,толкова повече моливът омеква между пръстите ти.
Една нищо и никаква публикация ми показа неприятната страна на писането-разкри ми колко съм жалък и как отчаяно се стремя към одобрението на хора,които не познавам.Оказа се,че одобрението на човек,за когото ми пука е равносилно на това,изказано от всеки друг.Аз искам анонимно,повсеместно одобрение-похвали на килограм.Готов съм да продам душичката си за потупване по рамото.Много по-трудно е обаче да не продадеш душичката си и да презреш потупванията по рамото.Това става,когато започнеш да живееш за себе си,да пишеш,защото имаш нужда,а не за да удовлетворяваш нечия друга потребност за разтуха и евтино забавление.
Несъзнателно започваш да усещаш как обществото се просмуква в теб,как похвалите и упреците формират твоите граници.Обществото разполага с много майсторски инструменти-вижда,че не желаеш да му служиш и не те обезсмъртява,обричайки те на изгнание и саможертва,а те повишава.Ако приемеш повишението,ти вече си неразделно свързан с цялата система.Можеш да напуснеш,но ще знаеш какво е било усещането на коженото кресло под чиновническия ти задник и това те задушава.Колкото повече усещаш падението си,толкова повече страст започваш да изпитваш,когато повличаш други след себе си.Непоносима е мисълта,че някой няма да приеме твоята сделка,че някой ще иска да живее за себе си.
Има едно чувство,което е винаги приятно-да паснеш.Да оцелиш дрескода,да сложиш правилната маска,да подбереш точните думи.И ние се гордеем,когато паснем,гордеем се с всичките си маски.Аз имам 2-3,които съм отвърдил,останалите са просто вариации.Едната за пред близките ми хора,тя се доближава най-много до същността ми,другата е за пред жените,с които общувам-тя има най-много проявления,и третата,която е смесица от тези две,е за пред широката публика-шут,философ,циник,полуидиот,словопохотливец.Тези маски изплуват,само ако срещу мен има друг човек,сякаш се оглеждам в него,виждам в очите му какво иска да чуе и му го предоставям.Аз търгувам с желанията на хората,за мен те са огледало.Но ако общуването се свежда до оглеждане и ние всички сме огледала,какво става,когато поставим две едно срещу друго?Безумие и величие,нищо и всичко.И ако човек съществува,само ако някой го възприема,а когато някой го възприема,човек инстинктивно надява своята маска,какво се случва,когато човек е сам?Има ли материя между различните лица и това ли е истинската същност?Ако да,то тогава излиза,че човек е истински,само когато е неопетнен от социума и че общуването ни прави фалшиви подобия на самите нас.Тогава защо общуваме,защо ми пука дали някой харесва какво пиша,защо одобрението е морковът,който движи това проклето общество?
Защото хората имат нужда да се опияняват,за да продължават да водят безмислените си битиета.Защото ако не използваш някакъв опиат,трудно можеш да понесеш безумието на земното си съществуване.Успехът,славата,богатстото са равносилни на кокаина,тревата и уискито.С малката разлика,че обществото одобрява първите и заклеймява вторите,а малцина дръзват да живеят заради себе си,а не заради обществото.Хората обичат да се друсат с успеха си,обичат да превъщат всичко в състезание като отчаян опит да му придадат смисъл.А смисъл няма и точно това ги кара да приемат все по-големи дози от своя наркотик.
Затова и аз премервам всяка своя думичка,питайки се как ще бъде възприета.Защото когато нямам успех,аз пиша така-искрено,изстрадано и болезнено и това боли,наистина боли.Боли да изобличаваш себе си,да си правиш харакири пред хора,безразлични пред чистота на твоите помисли.Усещам безмислието на всичко,но не искам да спирам,това ме поддържа жив и не ми позволява да порасна и да се примиря.Вече не знам дали искам да променям света,знам,че не искам да му позволя той да ме промени.Усещам бавно,че каузата е загубена и това ми харесва.Не бих се борил за нещо,което обществото одобрява.За какво се боря сега ли? За своето място под слънцето...или под сянката,за правото да съм встрани от общоприетото,опитвам се да се преборя със зависимостта си от дрогата на нашето време.Помогнете ми,помогнети ми,като повече не си позволявате да ме насърчавате,защото иначе ще ме погубите...

Няма коментари:

Публикуване на коментар