понеделник, 4 март 2013 г.

С по един удар в минута



oт Любомир Николов.

Защото ирония е жестоката случайност.


Разумно погледнато, празната необичайност, обзела те когато на другия ден не можеш да се видиш с някого, с когото сте се чували през ден и сте си чуквали срещи на поне стотина места в тоя град, наполовина твой, наполовина негов, е толкова тъжно и празно нещо, че и да го наречеш скръб, да го наречеш и спомен, а и да го мислиш изобщо е изтощително. Можеш само да го подредиш в редицата на необичайните неща и да чакаш някоя сутрин да го видиш от друг ъгъл.
   След смъртта на Илиян аз и Мира, моето гадже, която по едно време бе негово, се разхождахме дълго из потъмнелите улици с окапали листа, с пейки с олющена боя и излинели трошащи се дъски, стоящи като клопки. Спъваме се в дупките, докато разглеждаме лицата на другите. Пресичаме на червено, отнасяйки ругатни. Понякога Мира припява тъгата си с едно тихо скимтене. Казвам й да спре, а тя продължава. Дразни дори минувачите. Плеснах един, който си позволи да й се скара. Бабичките я усещат и спират при нас да я утешават. Трябва да призная, че са наясно с живота. Бихме ги послушали, ако сме на техните годни. Обаче сме на двайсет. Още не можем да гледаме живота с немигащи и сухи очи. Палим свещи в църквата. Наясно сме кой за какво се моли. Едните са делови, бързат, стоят по пет минути в църквата, молят се заучено за днешния  си ден, за някаква посока нагоре към по-добро, другите не бързат, безутешни са, обикалят иконите и се опитват да познаят по лицата им коя ще им помогне, търсят своя си светец или светица, не знаят по-строгите или по-състрадателните ще им помогнат. Има и други - знаят, че по-безутешни не могат да станат. Станалото - станало. Не се молят за нищо, а приплакват пред ликовете, видели толкова мъка. И при нас е така. Мира, плачейки за него, се обляга на мен. Утешава си болката като ме прегръща. Аз стоя и не мърдам, подпирам я да не падне. Вечер понякога се напиваме. Разговорите се вият като дим, излизащ от празната чаша на Илиян. Сипали сме и на него. Тя лежи до мен и гледа тавана. Полуотсъстваща е, дели ни двамата наум. В главата й сме еднакво живи. Точи го някак през мен. Без мен го няма - искам да й кажа. Обещал съм му нещо. Без мен ще си лежи там като другите.
   Мисля си за Илиян. Възможно е отсъствието му, в чиято обсебваща празнина не намирам смисъл, освен ако болката има смисъл, с източения си съсухрен силует, с кръста, стърчащ в топографията на настоящето да служи като отправна точка на някои начинания. Възможно е. Не съм си представял обаче, че след като Илиян си отиде, собствените ми мисли ще бъдат оплетени от него, от обсебващото му присъствие, по такъв начин. Тая смърт вместо едно голямо отсъствие, вместо топъл вятър, развяващ спомени, се превърна във властно, нежелано, объркващо присъствие.
   Много бързо и като на шега вкараха Илиян в болницата. Не се обади няколко дни. Не се появи на уговорената среща. Още като отивах на тая среща ми беше криво, без да знам защо. Докато стигна до "Попа", черни мелези изникваха изневиделица по "Графа" и пресичаха пътя ми. Всякакви малоумници се хилеха насреща ми и тяхното не беше усмивка, а подигравка. Мира също го чакаше, не бе го виждала няколко дни. Принуди се да звънне на майка му и тя й каза, докато плачеше, че е в болницата. Зле ли е - попита я Мира и после и тя избухна в плач.
   По пътя на Мира й призля и ми каза да продължа, пък тя щяла да дойде после. Влязох разтреперан в болницата. Виждам Илиян, кожата му е като намачкана опаковъчна хартия, седи на един стол стиснал облегалките, очите му са празни и бледият му вид ме плаши.
   - Чакай малко, седни, това е от процедурата, ей сега излизам - казва.
   - Къде излизаш?
   - Излизам от състоянието - опитва се да се засмее.
   - Мислех да те взема със себе си и да излезем заедно.
   - Забрави. Всичко това май свърши.
   - Как свърши?
   - Ей-така. Роден - умрял. Не си ли виждал флаерите по стълбовете. Обявите за рок концерт на другия свят. Започни да ги четеш и ще видиш колко сме много.
   Присядам на съседния стол и виждам как всичко наоколо е злобно. Най-злобни са луминисцентните лампи с живачната си светлина. Злобни са вратите на кабинетите със зацапаните си с боя табелки. Злобен е цокълът на метър и половина височина от пода, отделящ две мразещи се бои. По-грозно не може да е. Това тук е някаква бутафорна сграда, магнит за нелепости, лъже хората, подмамва ги да влязат вътре и не ги пуска. Това е чакалня за оня свят и ние двамата седим с един билет.
   След малко се появява Мира. Илиян я изпива с очи. Прегръща го хлипаща.
   - Знам всичко от майка ти. Всичко - облива го с целувки. Двамата за като залепени - един пасажер и плачеща стюардеса в падащ самолет. Тримата влизаме в стаята. Илиян е събрал някакви сили и я прегръща до счупване. Сядат на леглото и плачат. Не издържам повече.
   - Излизам пред стаята - казвам им. Ще ви пазя. Няма да пускам никого.
   - Окей - казва Мира.
   Стоя отпред. Толкова ми е нервно, че не само няма да пусна никого, ами ще го избутам до другия край на коридора, ако упорства да влезе.
   Една санитарка се приближава и иска да влезе в стаята. Казвам й, че не може, да изчака и после да дойде. Тя кима разбиращо. След десет минути се появява с парцал.
   - Свършиха ли? - пита.
   - Откъде да знам? - отговарям неопределено. - И защо ти е тоя парцал?! - виждам как съм готов да избухна.
   - Де да знам - усмихва се глупашки и си тръгва.
   След час влизам. Двамата плачат с лица един към друг. Изправят се и виждам, че възглавницата е мокра.
   Изтрайвам някак си до края на свиждането и си тръгвам малко преди Мира.
   - Утре ела пак - настоява Илиян, - имам нещо адски важно да ти кажа.
   На другия ден му нося пакет портокали, те кой зная защо омекват веднага щом влизам в стаята. Започвам да се извинявам, а Илиян напълно незаинтересовано и търпеливо само чака да свърша. Хваща ме за ръката, дава ми да разбера, че е важно и започва да ми обяснява.
   - Знаеш колко съм вътре в Нета, нали? Влизам сутрин с кафето и там имам цяло царство. Доста хора ме слушат какво ще им кажа. Ако се разчуе в Мрежата, че съм умрял, ако няма активност - край, ще ми замразят профила, ще ми шатнат сайтовете, сървърите няма да поддържат блога, ще престана да съществувам.
   - Значи не те е страх да умреш, а да не ти шатнат виртуалния музей? - опитвам се да го развеселя.
   - Да, страх ме е, че всичко ще отиде по дяволите. Всичко, което съм правил последните десет години, ще изчезне - казва сериозно. - Ще ми се да излъжа, че съм жив. Това искам.
   - Не си добре. Кои да излъжеш?
   - Тях. Ония в Мрежата.
   - Как ще стане?
   - Ясно е, че става, ако някой се представя за теб. Ако поддържа жив хомункулуса ти, настроен на твоята честота, с твоите идеи и публикува в Нета от твое име. Това искам от теб, разбери - гледа ме непоносимо втренчено. Нахално. Гледа с надежда, но и страшно. - Имам план, не са приказки. Помисли си, кажи ми мога ли да разчитам на теб. Всичко оставям на теб, всичко. Не е малко - петдесет хиляди човека четящи блога, фенове в You Tube, лично мои сайтове, за които мнозина биха мечтали, присъствие, градено десет години - замисля се малко и добавя: - Мира. - Усмихва се неопределено. - Ставаш веднага важен човек.
   - Доста си нагъл за умиращ - казвам искрено учуден от прямотата му. - Направо не е за вярване - за момент се чудя дали да не си тръгна. Той ме гледа с пълна невинност, очаквателно. Все едно че вече не е от тоя свят и условностите не го вълнуват.
   Нима не разбира, питам се, че говори за после, когато няма да го има? Той спира, вероятно разбира, че звучи странно, но продължава:
   - Трябва да съм жив в Мрежата. Поне още малко. Важно е. От теб зависи.
   - Не ставай зомби, мля те. Плашиш ме. Не искам да плувам в тая река, искам да си стоя отстрани и да си хвърлям въдицата - да вадя каквото си искам. А ти си вътре - ти си течението, мътилката. Не ме вкарвай там.
   - Слушай внимателно! Ще ти кажа къде съм в мрежата - сяда, взема химикалка и лист и започва да ми пише адреси на сайтове, чертае схеми  с връзки, пароли за достъп, някакви технически обяснения. Прилича ми на луд маниак, играещ стратегия. Слушам го с подозрение - за него виртуалното и реалното са едно и също. Записва разни неща на листа - всяко второ нещо е Нота Бене. Подчертава. Мърмори.
   - Влюбени мацки от You Tube. Хора, които чакат какво ще им кажеш. Ставаш месия. Пишеш две години от мое име, блогът е твой, всичко е твое, само трябва да поддържаш тематиката. Две години. Остават ти поне четиридесет, като те гледам - пак гледа нахално и немигащо, - само за две години те моля.
   - Звучи ми откачено.
   - Помисли си... - силите му изведнъж свършват, сяда на леглото, трудно му е да продължи и натиска бутона за сестрата. - Моля те! - казва пак.
   Това, което ми предлага, е да заживея с непогребана част от неговата самоличност, да я наметна като костюм и да я разхождам нощем в парка. Иска да ми даде мисия и аз като в най - тъпите филми да я приема разтреперан до леглото му. Ядосвам се, че сега, вместо да се разделим както е прието, превръщаме тая раздяла в някакъв абсурден бизнес. Него обаче го интересува само това и само тоя бизнес. Вижда надежда единствено в моето "да". Иска, след като замине, да си има управлявам от дистанция роб. Иска аз да приемам заповедите от онзи свят, където всеки отива с някакви разбирания, трупани цял живот и сигурно сгрява колко са били тъпи, ненужни и опърничави, обаче там филмът тече наобратно, билетите са продадени и хубавата музика е какофония, започваща с грандиозния финал. Все пак ясно е, че човек забравя наобратно. Обяснявам му объркано, че не знам, че не съм сигурен. Защитавам се с това, че времето обърква неща и ценности и ако това, което си мислим сега, има стойност, то е до време и не е нужно да правим планове, още повече за после, за това после, което - поне за мен - крие смисъла си. Никой не се е върнал да разкаже, нали. Той ме гледа разочаровано.
   - Не ме интересуват философски аргументи - казва, - нито твоят страх, твоята обърканост и нерешителност. Имах време да обмисля всичко всяка нощ от последните месеци, знам, че човек като прави нещо и иска да го довърши, е окей. Това е най - разумното.
   Млъква. Спокоен е, но е ужасно тъжен. Тишината ляга в стаята. Има моменти, когато намеренията ти нямат никакво значение, ситуацията те смачква, спираш да дишаш и да мислиш. Можеш да кажеш само каквото се очаква от теб.
   - Добре, съгласен съм... - за две години. Ще си жив в Мрежата. Ще си ON - изплъзва се от устните ми.
   Илиян лежи и се усмихва щастливо. Няма сили да стане. Подава ми изписаните листове. Две сестри влизат в стаята и започват да го обгрижват.
   - Не виждаш ли, че свършва, какво толкова си приказвате? - шушне ми едната с гръб към него.
   Тръгвам си. Почти бягам. Виждам Мира далеч срещу мен да тича към болницата и свивам в първата пряка.
   Сещам се, че преди смъртта подредените си оправят леглото, бившите красавици си сплитат косите, бонвивианите са най - загрижени за шапките си "Борсалино", ловците за последно чистят пушките, а сърцата на упоритите бият много след смъртта им. С по един удар в минута - така ми каза един лекар.

четвъртък, 6 декември 2012 г.

Здравей, читателю на блога ми!

Преди седмица с моя брат по перо и верен приятел Аню Сълев-Шнайдер започнахме един нов литературен проект. Казва се Letters of flesh, защото в него вложихме не само душите си, но и много думи от плът. Там ще публикувам новите си разкази, а ilkodebilko.blogspot.com поне засега остава като един архив на пътя ми като писател. Псевдонимът, под който ще публикувам, е Августин Господинов.

http://www.lettersofflesh.com/
facebook - http://on.fb.me/11bhuKf
twitter - https://twitter.com/lettersofflesh

Приятно четене!

Илиян Любомиров

петък, 20 юли 2012 г.

На Стела.

Тъмнината се движи със скоростта на светлината и отново е нощ. Животът ми минава като сянка. Плача на филм, слагам замразена пица във фурната, пускам си порно. До леглото си държа пакет мокри кърпички, с които да попивам лепкавата си душа.
Пия. Сам съм. Пълня догоре една водна чаша с домашна ракия. Всичко друго съм изпил. Отпивам, а сетне я покривам с малка чинийка, защото прекалено силно мирише. Не на сливи, а на дядовците до казана мирише, на прокисналите им животи, на захабените им ватени дрехи и на несбъднатост. На мен след време мирише.
Писател съм. Пия чисто, а писането разреждам. Пиша разкази, в които нищо не се случва. Печеля достатъчно, за да си плащам наема и да пия. Живея сам и пия сам. Живот за понасяне, низ от неслучки. Всъщност не съм съвсем сам, с мен всяка нощ пият и няколко анонимни винарки. Не ги гоня, сигурно и на тях им се е насъбрало. Жадни, кацат невъзмутимо на чашата, сетне подлютени летят на зигзаг. Наливам отново и им казвам наздраве.
Не товаря думите със смисъл, пия, редя пасианс, а когато ми стане скучно, си измислям истории.Пасиансът е най-добрият катализатор на бяса, който пъпли по мен. С всяка глътка очите ми се притварят от нахлуващите импулси. Обича ми се. Безгласно. За повече нямам сила. Искам просто нея. Искам да пиша думи в замръзналия и дъх през зимата,като в балончетата на комикс. Искам да ям ванилов сладолед с бърбън от глезените и, а той, вече разтопен, да се влива между пръстите и. Не, не искам да я докосвам, ръцете ми са мазутени, а тя е див мак, с треперещи листенца. Стига ми да я виждам, ясна и пареща, да я вдишвам, да чета мислите и и да я пазя от дракони.
Отпивам още една глътка направо от бутилката, за да не уплаша накацалите по чашата дружки. Да пием за нея, момчета, аз черпя! Вие сте истинските ми приятели и ще ме разберете. Не ви пука за провалите ми, не завиждате на успехите ми и знам, че няма да ми я откраднете. За моето смугло момиче да пием! Истинска е колкото буря, без недоизказаности и без послевкус на тъга. Джиджана, рошава, бълбукаща, ефирна. Отгледана от вълци, опитомила мен, знае, че телефонът ми е вечно без батерия, но вратата ми е винаги отворена. Не и трябва покана, тя не понася етикета. С влизането си би изпила едно на екс, а после би скачала върху леглото, напук на гравитацията и съседите. Обича ми се, момчета, нея ми се обича. Наум целувам всяка извивка и захапвам всяка издатина.Наум.За повече нямам сила. Заспивам или вече сънувам.
Събуждам се от отката. Изстрел нямаше. Най-хубавите си дни прекарах нощем.

неделя, 17 юни 2012 г.

18% смугло.

Ти,мое смугло момиче,
Си див мак с корени лудост
В артериите,жилите,пръстите.
Задъхан,жадно те вдишвам.

За теб бих бил филм,италиански.
Филм-галимация,набързо написан
От развален поет,щастливо умислен
И заснет в къща,обрасла в къпини.

Виждам те върху шкафа в кухнята,
Този до заглъхналия хладилник.
С колене към гърдите,белеща ябълка
А по обелките и полепват прашини.

Отварям бутилка вино,тръпчиво
И те поливам,гледайки как
Червени вадички нетърпеливост
Целуват глезените на дивия мак.

Следва финал,а след финала е тъмно.
Безумно.Безсънно.
Безвъзвратно моето смугло момиче
Обичам.Бездънно.

четвъртък, 7 юни 2012 г.

Той стори.

История за играчките.История за Той.

Имам алергия към месото и шоколада,към секса и виното.Лекарите казаха,че имам алергия към живота.
Бесен съм от безразличие към хората.Возя се в метрото и пълня дробовете си хищно.Нищо.Слизам.Вали.Мирише на дъжд,липа и мокра кожа.Моята мокра кожа,а дъждът е от онзи,споделеният.Решавам да повървя.Дъждът вали,за да отмива ръждата.Никога не нося чадър.
Бесен съм.Безпокоен.Див.Ноздрите ми се разширяват,жадни за още кислород.Искам да се сбия с нея,да я победя,да я разгромя.Искам да я ударя.Не спирам да вървя,тиранично газейки плюещите плочки.Тиранин,който никога не е закусвал кифла с кайсиево сладко.Кофи с вода се изливат върху мен.Кофи с вода и кофи свобода.
Напоителният дъжд свежда главата ми надолу.Очите ми не спират да търсят отражението на луната в локвите,а после ги затварям и я оставям да ме води.Събуждам се с усещането,че повече никога няма да мога да заспя.Гол съм и идва някой,а аз тичам като сумнанбул.Инсомниа.Пренавивам часовника си на берлинско време,за да спечеля още един час с нея,сетне го изхвърлям.Един час не е достатъчен.100 думи не стигат,вечността е кратка.Най-трудно е да сложа точката.
От безсилие я стискам с все сила,захапвайки я през коженото яке.Тръпчиво-сладка е като джанка,откъсната на първи юни,малко преди да съмне.Костилката и горчи като черен шоколад,ненатрапчиво,но плътно.Иска да изпита пределите ми и ми удря шамар.Побеснявам,че не мога да побеснея и захапвам кокалчетата на ефирния и юмрук.Под 45 градуса животът не е напълно инакъв,но не е и съвсем същият.
Притискам я още по-силно,изпитвайки нейния предел.Жена.Котешка колкото само тя може да бъде,с дълбоките очи на дете и стара душа.Котка,толкова черна,че козината и лъщи на слънцето,а гръбнакът и се извива като въпросителна,когато някое зло куче тръгне към нея.Жена с дъх на спотаеност.
-Научи ме да летя,великане,-казва,а аз разтварям ципа на моето яке,за да я пусна по-близо.
-Ти си летяла вече,буря,а аз имам нужда от още много дъжд,за да измия ръждата от крилете си.
Не ми позволява да сваля гарда си,за да ме съхрани като мъж.Момчетата се влюбват,мъжете обичат,а силният мъж най-силно има нужда от силна жена. Не фатална.Борбена.
Не влизам в битка,ако знам,че ще завърши реми.Обичам да играя до край,със свалени карти.
-Мерим ли си ги?,питам я.
-Не,говорим си.За играта,а не за победата.Жена може ли да те притесни?
-Да,но не казвай на никого.
-Няма да кажа,защото не всеки заслужава да знае.Целуни ме и ми позволи да го сънувам...
Захапвам парфюма и преди да каже „моля” и вкусвам къпинените и слепоочия.
Имах нужда от анонимността на голите си стени,за да успокоя думите си.Мокър съм,но горя.Сипвам си коняк в кристална чаша.Хубавият коняк е като желанието.Пие се без лед,на малки глътки,за да достига до душата.
Думите са лепкави и още влажни.Толкова дълго бях каменен,че не разбрах как по мен пораснаха къпини.

понеделник, 4 юни 2012 г.

Буря.

; е най-еротичният знак.
Целувка на мъж и жена.
Хармония на самотата.
Влюбвам се в точките и,а тя харесва
Моите въпросителни.
Начало с удивителен-емоция.
Нужда от думи
Помежду ни
Нямаше.

Буря,която желая.С устни
Диви къпини.
Вкусни.
Които бих целунал насаме.
И пред всички.

Тиха лудост
Издува ръждивата капачка.
Буря в буркан.
Сърцеблъсък.Дъх,два,три,а после
Гръм!

Пия желание от назъбения буркан.
Без лед.
Жадно.
Топлина навлиза от гърлото
Право в душата.


Нощта ухае на люляци.
Прецъфтели.Отречени.
Ромът бавно се развиделява.
Душата е мъждивост.
Особено сутрин.

Да си безподобен е изкуство.
Слабостта е сладост.
Не искам контрол.
Търся най-болезнения момент
Да го изгубя.

четвъртък, 11 август 2011 г.

Затвор

Живея в хубав затвор
Просторен.
С удобно легло и големи прозорци
Неизмити.
Мърсотията по тях извива ръцете на слънцето
И то влиза с нежелание вътре,намусва се и излиза.

Стените са криви,но бели
Като зъби на третокласник
Преди да започне да се тъпче с бонбони.
Нямам лампа,само няколко изморени свещи
Имам маса.Не я харесвам.Оставих я в ъгъла,коленичила,
да помисли над поведението си.

Шарено по краищата е,а вътре сивее паяжина
От празните кухненски шкафове мирише на празнота
Извивките на леглото са правени от машина
И дразнят със своето съвършенство.

Ваната ми е готова,чувам как балончетата на пяната се разтварят
И ми нашепват разпенено да се потопя във водата
За да измият натрупания по мен затвор.