четвъртък, 7 юни 2012 г.

Той стори.

История за играчките.История за Той.

Имам алергия към месото и шоколада,към секса и виното.Лекарите казаха,че имам алергия към живота.
Бесен съм от безразличие към хората.Возя се в метрото и пълня дробовете си хищно.Нищо.Слизам.Вали.Мирише на дъжд,липа и мокра кожа.Моята мокра кожа,а дъждът е от онзи,споделеният.Решавам да повървя.Дъждът вали,за да отмива ръждата.Никога не нося чадър.
Бесен съм.Безпокоен.Див.Ноздрите ми се разширяват,жадни за още кислород.Искам да се сбия с нея,да я победя,да я разгромя.Искам да я ударя.Не спирам да вървя,тиранично газейки плюещите плочки.Тиранин,който никога не е закусвал кифла с кайсиево сладко.Кофи с вода се изливат върху мен.Кофи с вода и кофи свобода.
Напоителният дъжд свежда главата ми надолу.Очите ми не спират да търсят отражението на луната в локвите,а после ги затварям и я оставям да ме води.Събуждам се с усещането,че повече никога няма да мога да заспя.Гол съм и идва някой,а аз тичам като сумнанбул.Инсомниа.Пренавивам часовника си на берлинско време,за да спечеля още един час с нея,сетне го изхвърлям.Един час не е достатъчен.100 думи не стигат,вечността е кратка.Най-трудно е да сложа точката.
От безсилие я стискам с все сила,захапвайки я през коженото яке.Тръпчиво-сладка е като джанка,откъсната на първи юни,малко преди да съмне.Костилката и горчи като черен шоколад,ненатрапчиво,но плътно.Иска да изпита пределите ми и ми удря шамар.Побеснявам,че не мога да побеснея и захапвам кокалчетата на ефирния и юмрук.Под 45 градуса животът не е напълно инакъв,но не е и съвсем същият.
Притискам я още по-силно,изпитвайки нейния предел.Жена.Котешка колкото само тя може да бъде,с дълбоките очи на дете и стара душа.Котка,толкова черна,че козината и лъщи на слънцето,а гръбнакът и се извива като въпросителна,когато някое зло куче тръгне към нея.Жена с дъх на спотаеност.
-Научи ме да летя,великане,-казва,а аз разтварям ципа на моето яке,за да я пусна по-близо.
-Ти си летяла вече,буря,а аз имам нужда от още много дъжд,за да измия ръждата от крилете си.
Не ми позволява да сваля гарда си,за да ме съхрани като мъж.Момчетата се влюбват,мъжете обичат,а силният мъж най-силно има нужда от силна жена. Не фатална.Борбена.
Не влизам в битка,ако знам,че ще завърши реми.Обичам да играя до край,със свалени карти.
-Мерим ли си ги?,питам я.
-Не,говорим си.За играта,а не за победата.Жена може ли да те притесни?
-Да,но не казвай на никого.
-Няма да кажа,защото не всеки заслужава да знае.Целуни ме и ми позволи да го сънувам...
Захапвам парфюма и преди да каже „моля” и вкусвам къпинените и слепоочия.
Имах нужда от анонимността на голите си стени,за да успокоя думите си.Мокър съм,но горя.Сипвам си коняк в кристална чаша.Хубавият коняк е като желанието.Пие се без лед,на малки глътки,за да достига до душата.
Думите са лепкави и още влажни.Толкова дълго бях каменен,че не разбрах как по мен пораснаха къпини.

Няма коментари:

Публикуване на коментар