сряда, 7 юли 2010 г.

Малко време в буркани

Сутрин е и ти отново трябва да ставаш.Мелодията на алармата ти се просмуква в избледняващия ми сън и му дава нов сюжет.Няма да мога да го изгледам докрай,разсънвам се.Светлината се излива в току що отворените ми очи и ме кара да ги затворя отново.Стандартните въпроси-кой съм,къде съм,какво правя тук,стандартните отговори,а после те виждам,все още сгушена до мен,усърдно вкопчена в последните капки сън за днес.Размърдваш се небрежно,елегантно и гальовно-сигурен съм,че имаш инстинкт да си нежна.Аз съм с отворени очи и затворено съзнание.Целувам те,обичам да те целувам.Банята е на светлинни години,взимам си дъвка от раницата и продължавам да те целувам.Събуждаш се,рошава,колкото е рошаво всяко момиче сутрин,носиш моя протъркана тениска,седи ти като нощничка,очите ти са още притворени и изучават стаята.Поглеждаш ме,изучаваш и мен набързо,уверяваш се,че съм аз и се ухилваш заспало.И аз се ухилвам.
Снощи беше хубаво,двамата,голи,говорихме за литература,за изкуство,за твоите сгради и моите разкази.Щяхме да ядем сладолед,но се отплеснахме и той се стопи.После облизвахме лекпавите си пръсти-по детски,а не еротично.Навън е топло по това време на годината и аз спя гол,без да се завивам,ти се уви с одеало,а аз се промъкнах под него,за да те стопля.Обърна се и легна върху мен.Харесва ти да те галя,а на мен-да те усещам като продължение на пръстите си.Винаги ми казваш,че съм горещ,а после добавяш,че ти е най-удобно да лежиш така.Не ми омръзва да го чувам,твоите думи не се изтъркват.
Връхлита ме вълна ентусиазъм и започвам да те гъделичкам,целувам и хапя леко,където ми падне.Смееш се.Усмивката ти,очите ти,смехът ти в този момент,някъде след 2 през нощта осмислят живота ми.Изяждам ти носа,не можеш да заспиш без нос,въпреки че много ти се спи.Добре,добре,знам,че утре трябва да ставаш рано,ето си ти го,казвам и ти завинтвам носа точно на място.За да не мърда,го целувам.Доволно рошава си,идея нямам защо в косата ти се червенее някаква щипка.Според мен от щипките косите ги боли,ти не ми вярваш,не спорим,целувам те и те завивам.
Когато те гушна,се чувствам толкова голям и силен,защото ти се губиш някъде в мен,на сигурно.Заспиваш бързо,а аз още искам да си играем.Целувам гърба ти през тениската,не виждам лицето ти,но знам,че се усмихваш.Гася лампата и оставям телевизора да буботи.Защо не мога да ти открадна малко време,да го натъпча в буркани и всяка вечер,когато оставаш да спиш при мен,да отварям по един.Не,всяка сутрин,когато алармата закънти в сънените ни глави,тогава ще ставам и ще отварям буркан,пълен с време.Няма да те будя,спокойно,ще го изсипвам отгоре ти.Ти няма да знаеш,просто блаженно ще се обръщаш и ще продължаваш да спиш.
Снощи,докато спеше гушната,си мислех за едно стихотворение,сякаш не го пишех наум,а го четях,толкова беше ярко.Не станах да взема тетрадка и химикал,предпочетох да остана до теб.Сега ти бързаш,решиш косата си,която се спуска по гърба ти като пълноводна,бавна река,слагаш си малко пудра и ме питаш дали нямаш торбички под очите.Съвършена си.Гледаш часовника си,ще изпуснеш автобуса,но все пак намираш време да се метнеш върху мен и да ми се усмихнеш.Съвършена си.Обуваш сандалите си,които се оказват несъпричастни към разписанието на градския транспорт и отнасят няколко сутрешни благословии.Затваряш вратата шумно и чувам токчетата ти по коридора като ехо.Събирам сили,проправям си път между найлоновите пликчета,възглавниците,обелките и бутилките по пода и отивам на прозореца.Ти излизаш,забързана като подплашена сърна,аз извиквам нещо и ти се обръщаш.Харесва ми да съм Жулиетата,там горе на балкона,а ти,подобно един Ромео да загърбваш всичко друго,било то и за миг.Пускам те,и гледам как се отдалечаваш,като от време на време гледаш през рамо,а аз все така нескопосано махам с ръка и се хиля.
Затварям прозореца,обръщам се,стаята все още тупти от теб.На малкото телевизорче стои отворена пудрата ти,на земята между бутилка от кола и кафява бананова кора е чорапогащникът,който вчера разкъсах.Лягам,възглавницата ми е напоена с твоя дъх.Ах,как бих искал да ти открадна малко време и да го затворя в буркани...

понеделник, 5 юли 2010 г.

Вчера


Започвам да пиша,когато виждам,че батерията ми пада.Отдъхвам си и с тромаво движение отивам да взема зарядното,мога да отложа началото още малко.Когато пъхвам кабела,лаптопът ми светва,събужда се и оживява,чака да му разкажа как е минал вчерашният ми ден.Напоследък не му докладвам за битието си,всеки път,когато реша да опиша нещо,което ме е жегнало,спирам след няколко реда и започвам да редя пасианс.Някъде между главния мозък и края на пръстите ми се е загнездило чувството,че трябва на всяка цена да вкарам много смисъл,кълбета светло сив скрит смисъл,иначе изневерявам на чистото изкуство.Какво изкуство,какъв ти смисъл?!
Търся разнообразие в лицата на хората в метрото,но намирам само една монотонна безизразност.Прощавам им,пишейки наум историята на всеки от тях.Еднаквеят-и историите,и хората.Слизам и решавам,че днес е ден,който трябва да изживея.На 2 пресечки има парк,тръгвам,спирам,не усещам топлината на слънцето с обувки,събувам ги и продължавам.Стигам до пожълтелите прилежни ливади.Пътеките от ситен чакъл преливат от хора,повечето стари и незаинтересовани.Колоездачите се промъкват безшумно между тълпите и оставят само рехави облаци прах да напомнят за тях.Един профучава покрай мен като изтребител и оставя дълга въздушна диря над алеята.
Вървя бавно из парка,между мен и поляните има преграда от избуяла,напрашена коприва,а от нея като паркови стражи изникват ситни,кафеникави и особено усърдни зайци.Поглеждам босите си крака и набързо решавам да избегна сражението.Процеждащите се лъчи,цъфналите липи,пухчетата от тополите и облиците прах създават усещането,че си в благоуханен сапунен балон,светът не е на фокус,виждаш само силуети и сенки,останалото чувстваш.
Но аз съм дошъл с цел,днес събирам лица.Взел съм си тефтерче,имам няколко подострени молива в джоба си,спуквам балона,събирам смелост и прескачам копривата.Краката ми едва закачат горните,вече вехнещи листа,сякаш се погалваме един друг.Оглеждам се,няма зайци,спасен съм.Отдалечавайки се си мисля дали копривата я пари,когато докосне човек.Не искам възмездие,копривата в такива дни напомня,че си жив.
На поляната има откъслечни сенки от дърветата наоколо,а тревата изглежда изтощена.Намирам си местенце до едно старо дърво с глатка кора,което е отнесло доста закани за неразделност,вечна любов,както и една-две мърсотийки.Изглежда като моряк с тази раздрана от подвизи кожа.Дали двойките,дълбали с ръждиви джобни ножчета,са още заедно?Няма как иначе да е,този прастар,изкривено-романтичен и не особено природосъобразен ритуал не се прави с първия срещнат.Буквите в средата са трудно четливи,но личи желанието,което е вложил влюбеният лаик-дърворезбар.Личи и че ръката му е трепвала,дали от вълнение,или пък защото ножчето се е изплъзвало от потта,личи,че е бил искрен.Надписът е съвършен в своите несъвършенства,точно каквато е била и неговата любима.Докосвам кората.Не усещам белега,а само емоцията,която го е оставила.Трябва да е била изпепеляваща,защото малките рескички пулсират под пръстите ми.
Искам да видя лицата на тези двама влюбени,да поговоря с тях,без готови въпроси и отговори,просто да усетя тази емоция.Сепвам се от мисълта,че едва ли ще ги намеря само по първите букви на имената им.Ставам и тръгвам,бледите стръкове трева остават да лежат след мен,нека си починат,изглеждат наистина изтощени.Онтово съм на алеята и разглеждам хората.Изглеждат средностатистически.Тук-там виждам някой по-остър и запомнящ се щрих по лицата,някоя дълбока бръчка или накриво зараснал белег.Не спирам да мисля за двойката от дървото.
Продължавам,стигат ми толкова лица за днес,решавам да се насладя на боцкащите камъчета по алеята.Усещам ги като малки остри посредници между мен и земята. Покрай мен минава жена, сякаш въплатила обръза на Жената-млада,искряща и завършена.Поглеждам я,изумявам себе си,като не навеждам виновно очи,а продължавам да я поглъщам с поглед.Нищо не трепва в мен,разминаваме се,не се обръщам.
Не е тя,мисля си,на тази дама принадлежи светът,но не и онзи надпис,врязан в глатката кора.В нея имаше всичко,но не и пулсиращата емоция,малките несъвършенства,прерастващи в идеал.Не мога да я пожелая,защото нищо не мога да и дам.Аз искам да съм автор на една жена,да дописвам образа и в съзнанието си,а не да я консумирам завършена.
Денят нехае за моите тревоги,зайците са още по-кафяви и усърдни,поляните-още по-изморени и жълти,а хората още по-средностатистически.Обувам се и продължавам.Изживях този ден,докоснах влюбването посредством старо дърво,разминах се със съвършенството,опарих коприва и погалих чакъла.Лека нощ.