събота, 20 март 2010 г.

Фризби

Всички се вълнуваха от пролетта.Сипеха се задължителните клишета за новия живот,новото начало и хората се обединяваха от идеята,че топлото време трябва да ги направи щастливи.Поетите пишеха стихове,влюбените лежаха в градинките,а Сава играеше на фризби.Той беше добро хлапе,с права черна коса,симпатично крив нос и несъръзмерно тяло.Не се биеше като другите,не надничаше под полите на момичетата,а когато момчетата ритаха мач,него винаги го оставяха да пази на вратата.Сава нямаше нищо против.
Нямаше истински приятели и това не го притесняваше.Имаше само деца,с които играеше на фризби.Те се плашеха от него,но винаги се връщаха,защото Сава им даваше усещането за превъзходство.Това беше тяхната малка сделка.Той имаше нужда от тях точно толкова колкото и те от него.Ако за фризбито не трябваха двама,Сава едва ли щеше да играе с тях.Игрите им протичаха по детски,но човек можеше да долови делова нотка,те не играеха,а преговаряха без думи,само с неволни движения.
Сава имаше писклив глас и говореше рядко,сякаш долавяха нежеланието на хората да го слушат.Умееше да убеждава,не защото си служеше умело с думите,а по-скоро предизвикваше съжаление и хората усещаха,че му правят услуга.Той несъзнателно им помагаше да изкупуват своите грехове.
В училище не се отличаваше от децата достатъчно,за да му се подиграват или да си навлича гнева на учителките.Беше като една несъръзмерна част от цялото.Винаги носеше едно старо фризби,което беше получил от случаен минувач.Сава не се замисли за подбудите на минувача,нито дали беше редно да приема неочаквания подарък.Сава не се замисляше.
След училищевсе се намираше някое хлапе,с което да поиграе.Ръката на Сава описваше изящно движение при всяко хвърляне.Фризбито политаше с лекотата на птица.Това беше птица,която пръстите му и вятърът управляваха.Сава не го правеше,за да подчинява природата,мяташе фризбито импулсивно и всеки път,когато то напуснеше ръката му,нещо в него потрепваше.
Сава нямаше мечти,живееше на място,където мечтите не виреят.Около себе си нямаше хора,които да говорят за нещо отвъд хляб и водка,беше син на магазинерка,а баща му не се беше прибирал от 2 години.Най-хубавато нещо,което му се беше случвало,беше мигът,когато за първи път хвана своето фризби.Това беше единственото нещо,което му принадлежеше.Беше се сдобил с живота си не по-случайно отколкото с фризбито,но усещаше,че притежава само старото парче пластмаса.При всяко хвърляне той се разделяше с всичко,което имаше някакво значение.Но обичаше да го прави,защото за няколкото секунди полет фризбито беше свободно и когато се върнеше в ръката му,той се докосваше до тази свобода.
Времето се затопли и Сава не внимаваше в час.Беше винаги загледан през прозореца.Имаше час по история и учителката с патос обясняваше за свободолюбивия дух на българския народ.Сава не разбираше думите и.За него свободата беше полетът на неговото фризби.Тя го вдигна,за да го изпита.Нямаше как да и обясни всичко,което изпитваше,когато фризбито се озоваваше в ръката му след кратките мигове във въздуха.От него не се изискваше да почуства свободата,а да я дефинира.Получи двойка и продължи да гледа навън.
Децата в класа му си бяха набавили своята доза превъзходство в часа и никой не остана да играе с него след училище.Сава не беше самотен,защото винаги имаше себе си,но сам човек трудно можеше да играе на фризби.За него свободата,самотата и всички подобни философски понятия бяха абстракция.Всъщност не бяха дори абстракция,те не съществуваха,защото Сава не ги разбираше.Той ги усещаше.
Откакто имаше фризбито,то се беше превърнало в смисъл на неговия живот.Но не по начина,по който хората си го обясняваха,много по-просто.Сава съществуваше,за да усеща свободата на полета му.Децата смятаха,че е странно,учителките го тълкуваха като бягство от реалността,а за него това беше напълно естествено.Нямаше значение с кого играе,важен беше единствено моментът,когато фризбито се озоваваше в ръката му.
Той не се привързваше,за него хората нямаха лица,имаше нужда просто да играе с някого.Този ден обаче Сава беше сам.Никога не беше изпитвал нещо такова.Мигът,в който нямаш с кого да поиграеш на фризби,е мигът,в който порастваш.

събота, 13 март 2010 г.

Хора,помогнете!

Напоследък не спирам да мисля какво да напиша,как да предам някоя случка,каква игра на думи да измисля.Постоянно си внушавам колко експресивни неща преживявам и какво есе или разказ биха излизли от тях.Това е,защото откакто шепа хора започна да се интересува от моите писания,аз започнах да пиша,за да оправдавам техните очаквания,а не за да изразявам себе си.Аз им принадлежа.Робувам на всеки комплимент,потръпвам при всяка забележка. Идват ми мънички свежи идеи,но не си позволявам да ги изложа,защото не мога да напиша хиляда думи около една незначителна свежа идея.Опитвам се да надскачам себе си...в очите на другите.И ме е срам,признавам.Писането е като ерекцията-колкото повече мислиш за него,толкова повече моливът омеква между пръстите ти.
Една нищо и никаква публикация ми показа неприятната страна на писането-разкри ми колко съм жалък и как отчаяно се стремя към одобрението на хора,които не познавам.Оказа се,че одобрението на човек,за когото ми пука е равносилно на това,изказано от всеки друг.Аз искам анонимно,повсеместно одобрение-похвали на килограм.Готов съм да продам душичката си за потупване по рамото.Много по-трудно е обаче да не продадеш душичката си и да презреш потупванията по рамото.Това става,когато започнеш да живееш за себе си,да пишеш,защото имаш нужда,а не за да удовлетворяваш нечия друга потребност за разтуха и евтино забавление.
Несъзнателно започваш да усещаш как обществото се просмуква в теб,как похвалите и упреците формират твоите граници.Обществото разполага с много майсторски инструменти-вижда,че не желаеш да му служиш и не те обезсмъртява,обричайки те на изгнание и саможертва,а те повишава.Ако приемеш повишението,ти вече си неразделно свързан с цялата система.Можеш да напуснеш,но ще знаеш какво е било усещането на коженото кресло под чиновническия ти задник и това те задушава.Колкото повече усещаш падението си,толкова повече страст започваш да изпитваш,когато повличаш други след себе си.Непоносима е мисълта,че някой няма да приеме твоята сделка,че някой ще иска да живее за себе си.
Има едно чувство,което е винаги приятно-да паснеш.Да оцелиш дрескода,да сложиш правилната маска,да подбереш точните думи.И ние се гордеем,когато паснем,гордеем се с всичките си маски.Аз имам 2-3,които съм отвърдил,останалите са просто вариации.Едната за пред близките ми хора,тя се доближава най-много до същността ми,другата е за пред жените,с които общувам-тя има най-много проявления,и третата,която е смесица от тези две,е за пред широката публика-шут,философ,циник,полуидиот,словопохотливец.Тези маски изплуват,само ако срещу мен има друг човек,сякаш се оглеждам в него,виждам в очите му какво иска да чуе и му го предоставям.Аз търгувам с желанията на хората,за мен те са огледало.Но ако общуването се свежда до оглеждане и ние всички сме огледала,какво става,когато поставим две едно срещу друго?Безумие и величие,нищо и всичко.И ако човек съществува,само ако някой го възприема,а когато някой го възприема,човек инстинктивно надява своята маска,какво се случва,когато човек е сам?Има ли материя между различните лица и това ли е истинската същност?Ако да,то тогава излиза,че човек е истински,само когато е неопетнен от социума и че общуването ни прави фалшиви подобия на самите нас.Тогава защо общуваме,защо ми пука дали някой харесва какво пиша,защо одобрението е морковът,който движи това проклето общество?
Защото хората имат нужда да се опияняват,за да продължават да водят безмислените си битиета.Защото ако не използваш някакъв опиат,трудно можеш да понесеш безумието на земното си съществуване.Успехът,славата,богатстото са равносилни на кокаина,тревата и уискито.С малката разлика,че обществото одобрява първите и заклеймява вторите,а малцина дръзват да живеят заради себе си,а не заради обществото.Хората обичат да се друсат с успеха си,обичат да превъщат всичко в състезание като отчаян опит да му придадат смисъл.А смисъл няма и точно това ги кара да приемат все по-големи дози от своя наркотик.
Затова и аз премервам всяка своя думичка,питайки се как ще бъде възприета.Защото когато нямам успех,аз пиша така-искрено,изстрадано и болезнено и това боли,наистина боли.Боли да изобличаваш себе си,да си правиш харакири пред хора,безразлични пред чистота на твоите помисли.Усещам безмислието на всичко,но не искам да спирам,това ме поддържа жив и не ми позволява да порасна и да се примиря.Вече не знам дали искам да променям света,знам,че не искам да му позволя той да ме промени.Усещам бавно,че каузата е загубена и това ми харесва.Не бих се борил за нещо,което обществото одобрява.За какво се боря сега ли? За своето място под слънцето...или под сянката,за правото да съм встрани от общоприетото,опитвам се да се преборя със зависимостта си от дрогата на нашето време.Помогнете ми,помогнети ми,като повече не си позволявате да ме насърчавате,защото иначе ще ме погубите...

понеделник, 8 март 2010 г.

Свободата


Много ми се искаше да мога да пиша за свободата свободно,необременяван от всичките клишета,които се бяха загнездили в душичката ми.Свободата такава,каквато я чувствах,а не каквато ми я преподаваха.
За мен свободата е да можеш да отидеш при момиче и да го целунеш без да те съдят за сексуален тормоз,да можеш да останеш в неделя вечер до посред нощ,зачетен в някоя книга,без да се тревожиш,че от това ще се провали работната ти седмица,да живееш,воден по-скоро от чистото желание за живот,а не от светлите или по-скоро изсветлелите идеали на миналото.Това е да си свободен-не да нямаш шеф,а да си по-силен от него.Общуването налага прекалено много рамки,всеки наш социален контакт ни заробва мъничко,докато изведнъж се окажем в капана на многото си социални контакти,които са ни приковали в безпомощна поза.
Всъщност,помощна или безпомощна,всичко е поза,дори свободата.Тя до голяма степен е огледало на живота ни-колкото повече търсим смисъл и се стремим към нея,толкова повече се загубваме в плитките си мисли.Свободата еизкована от прекалено чист метал,който много лесно се окислява от досега си с реалността.Страхотно е,когато чуеш за някоя героична постъпка в близкото или далечно минало на човек,с когото те свързва нещо,но тези истории са винаги извадени от контекста,преувеличени и идеализирани.Свободата го налага-тя трябва да е такава...и никой не иска да узнае за другата страна на медала,за страха или за липсата на страх,които неизменно съпътстват свободните хора.Свободен си само,ако нямаш какво да губиш и вярваш в нещо.А ние имаме прекалено много какво да губим и предпочитаме да мислим,а не да вярваме.Свободен си само,ако не се докосваш до нищо и никого,ако си сам.А аз не познавам хора,които днес,напук на всичко,биха се отдали на самоцелен аскетизъм в търсене на абстрактното понятие „свобода”.
Но нека не обобщавам,по-добре да погледна себе си. Аз свободен ли съм? Да! В момента съм на 1600 км от родната ми България,защото като млад човек исках свобода.Свобода на избор,свобода на кауза и бунт,свободата,за която четеш в учебниците и се надяваш някога да изпиташ.И ето ме тук-в момента мога сам да избирам за McDonalds или KFC да работя,на кой билборд да вярвам и кой да промива мозъка ми...западното общество е богато на подобни свободи,те не са като нашите,техните свободи се изчерпват в това да е подредено и чисто.Свободни са да консумират,свободни са и да се бунтуват,докато не пречат на другите...а що за бунт е,ако не пречиш на другите?!Аз пък като една свободна частица от свободното общество ходя на Свободен университет,купувам си пържоли от свободни кокошки и мога напълно свободно да слушам тихо музика в стаята си.Свободен си да изразяваш мнение,другите обаче са свободни да нехаят за него.Свободен си да критикуваш,но не и да променяш.Много е тягостно усещането да се чувстваш малък,да съзнаваш,че нищо не зависи от теб и че можеш да крещиш,но никой няма да те чуе...или ще те чуе и ще извика полицията,която да те глоби.
За да извървиш пътя към собствената си свобода,ти трябва враг,срещу когото да се бориш и когото да победиш.А това приравнява нещата до едно просто състезание-състезание по свобода,само че тук,напук на консуматорската същност на обществото,колкото повече напредваш,толкова по-малко неща имаш,докато накрая не се окажеш гол на финала.Толкова гол,колкото миг след като си се родил и миг преди да умреш.Това е същността на свободата-тотално отричане на всичко материално в името на нещо духовно.Въпреки че и духовните „неща” не са стока...но все пак общоприето е схващането за свободата,произтичаща от поставянето на духа над материята.Или поне такава е тази,за която се пишат поеми и романи и се изнасят скучни проповеди.Подобна свобода е стояла и в основата на нашия 3ти март.Днес помним датата,подкрепена с няколко зле научени уроци по история и 2-3 набити в главите ни клишета за Ботев,но повече няблягаме над поливането на повода,а не на самия повод.Но мина и 3ти март и ние,българите на 1600 км от България,гордо си казахме „честито!”,пресметнахме наум от колко години сме свободни като нация и толкоз.Тук дори не поляхме повода,нещата минаха между другото...е,по-различно щеше да е,ако Митко Пайнера беше направил един реверанс към нашата скромна общност и ни беше изпратил някоя от своите диви,която да ни обедини около неистовото ни влечение към кич и евтино зрелище,но уви,щракахме си с пръсти сами по стаите. Напоследък съм станал много критичен към празниците,защото забелязвам тяхното обезличаване и се замислих дали наистина как могат да се характеризират последните 132 години.Свобода ли са липсата на чуждо робство,наличието на диктатура и свободията?
Няма да се впускам в бурни исторически анализи,пропити с много патос,защото покрай остарелите форми на българското образование да ни внуши изсмукана от пръстите национална гордост намразих патоса в гласа на учителите и затова аз самият не искам да уча и поучавам.Знам,че редът,който седи в основата на едно зряло общество,е предпоставка за ограничаване на много свободи,знам и че безредието ограничава не по-малко.Изобщо животът по групи е нещо крайно несвободно,защото предполага съобразяване.Това е нашият Враг-ние нямаме диктарура,нито пък сме поробени в смисъла отпреди 132 години,ние просто се налага да се съобразяваме един с друг.А за един човек,който копнее за свободата тъй както затворникът бленува да погледне небето без решетки пред себе си,няма значение дали се съобразява с паша,секретар на политбюро, „добре облечен бизнесмен” или съседа от долния етаж.Затова и аз дойдох тук,за да се докосна до опитите на хората от моята епоха да избягат на канцерската хартия,да се потопя в будната млада вълна,която отказва да се съобразява.
Не знам дали това е пътят към свободата и дали той включва бягство от една действителност,която не харесваш и напасването към друга,която те отблъсква.Не знам и дали изобщо пасвам на някое общество-такъв,какъвто съм...напоследък осъзнавам и че все по-малко ми пука за това.Или се напасваш към света,или го напасваш към теб...и двета изискват много жертви и още по-лошото,компромиси,но другите алтернативи са да живееш сам,неразбран,отритнат и потенциално свободен,или да умреш-в най-добрия случай в името на някоя кауза.Аз не смятам да правя компромиси,защото всеки един е раносилен на изгубена битка във войната за извоюване на свобода.Искам яйцето И кокошката и ще ги получа.В това се корени красотата на младостта- аз съм силен и независим(от мен не зависи нищо),така че мога да си позволя да не се съобразявам.Мога да си позволя и да целуна момиче,да остана до посред нощ в неделя вечер,зачетен в книга, без да се притеснявам,че от това ще пострада работната ми седмица и сам определям правилата,които спазвам...



P.S. Изказвам специални благодарности на цялото си семейство за това,че ме финансира,защото в противен случай в момента щях да целувам нечии задник,за да си платя наема...всеки идеалист има нужда от някой да го храни,така че наистина благодаря :)