понеделник, 4 март 2013 г.

С по един удар в минута



oт Любомир Николов.

Защото ирония е жестоката случайност.


Разумно погледнато, празната необичайност, обзела те когато на другия ден не можеш да се видиш с някого, с когото сте се чували през ден и сте си чуквали срещи на поне стотина места в тоя град, наполовина твой, наполовина негов, е толкова тъжно и празно нещо, че и да го наречеш скръб, да го наречеш и спомен, а и да го мислиш изобщо е изтощително. Можеш само да го подредиш в редицата на необичайните неща и да чакаш някоя сутрин да го видиш от друг ъгъл.
   След смъртта на Илиян аз и Мира, моето гадже, която по едно време бе негово, се разхождахме дълго из потъмнелите улици с окапали листа, с пейки с олющена боя и излинели трошащи се дъски, стоящи като клопки. Спъваме се в дупките, докато разглеждаме лицата на другите. Пресичаме на червено, отнасяйки ругатни. Понякога Мира припява тъгата си с едно тихо скимтене. Казвам й да спре, а тя продължава. Дразни дори минувачите. Плеснах един, който си позволи да й се скара. Бабичките я усещат и спират при нас да я утешават. Трябва да призная, че са наясно с живота. Бихме ги послушали, ако сме на техните годни. Обаче сме на двайсет. Още не можем да гледаме живота с немигащи и сухи очи. Палим свещи в църквата. Наясно сме кой за какво се моли. Едните са делови, бързат, стоят по пет минути в църквата, молят се заучено за днешния  си ден, за някаква посока нагоре към по-добро, другите не бързат, безутешни са, обикалят иконите и се опитват да познаят по лицата им коя ще им помогне, търсят своя си светец или светица, не знаят по-строгите или по-състрадателните ще им помогнат. Има и други - знаят, че по-безутешни не могат да станат. Станалото - станало. Не се молят за нищо, а приплакват пред ликовете, видели толкова мъка. И при нас е така. Мира, плачейки за него, се обляга на мен. Утешава си болката като ме прегръща. Аз стоя и не мърдам, подпирам я да не падне. Вечер понякога се напиваме. Разговорите се вият като дим, излизащ от празната чаша на Илиян. Сипали сме и на него. Тя лежи до мен и гледа тавана. Полуотсъстваща е, дели ни двамата наум. В главата й сме еднакво живи. Точи го някак през мен. Без мен го няма - искам да й кажа. Обещал съм му нещо. Без мен ще си лежи там като другите.
   Мисля си за Илиян. Възможно е отсъствието му, в чиято обсебваща празнина не намирам смисъл, освен ако болката има смисъл, с източения си съсухрен силует, с кръста, стърчащ в топографията на настоящето да служи като отправна точка на някои начинания. Възможно е. Не съм си представял обаче, че след като Илиян си отиде, собствените ми мисли ще бъдат оплетени от него, от обсебващото му присъствие, по такъв начин. Тая смърт вместо едно голямо отсъствие, вместо топъл вятър, развяващ спомени, се превърна във властно, нежелано, объркващо присъствие.
   Много бързо и като на шега вкараха Илиян в болницата. Не се обади няколко дни. Не се появи на уговорената среща. Още като отивах на тая среща ми беше криво, без да знам защо. Докато стигна до "Попа", черни мелези изникваха изневиделица по "Графа" и пресичаха пътя ми. Всякакви малоумници се хилеха насреща ми и тяхното не беше усмивка, а подигравка. Мира също го чакаше, не бе го виждала няколко дни. Принуди се да звънне на майка му и тя й каза, докато плачеше, че е в болницата. Зле ли е - попита я Мира и после и тя избухна в плач.
   По пътя на Мира й призля и ми каза да продължа, пък тя щяла да дойде после. Влязох разтреперан в болницата. Виждам Илиян, кожата му е като намачкана опаковъчна хартия, седи на един стол стиснал облегалките, очите му са празни и бледият му вид ме плаши.
   - Чакай малко, седни, това е от процедурата, ей сега излизам - казва.
   - Къде излизаш?
   - Излизам от състоянието - опитва се да се засмее.
   - Мислех да те взема със себе си и да излезем заедно.
   - Забрави. Всичко това май свърши.
   - Как свърши?
   - Ей-така. Роден - умрял. Не си ли виждал флаерите по стълбовете. Обявите за рок концерт на другия свят. Започни да ги четеш и ще видиш колко сме много.
   Присядам на съседния стол и виждам как всичко наоколо е злобно. Най-злобни са луминисцентните лампи с живачната си светлина. Злобни са вратите на кабинетите със зацапаните си с боя табелки. Злобен е цокълът на метър и половина височина от пода, отделящ две мразещи се бои. По-грозно не може да е. Това тук е някаква бутафорна сграда, магнит за нелепости, лъже хората, подмамва ги да влязат вътре и не ги пуска. Това е чакалня за оня свят и ние двамата седим с един билет.
   След малко се появява Мира. Илиян я изпива с очи. Прегръща го хлипаща.
   - Знам всичко от майка ти. Всичко - облива го с целувки. Двамата за като залепени - един пасажер и плачеща стюардеса в падащ самолет. Тримата влизаме в стаята. Илиян е събрал някакви сили и я прегръща до счупване. Сядат на леглото и плачат. Не издържам повече.
   - Излизам пред стаята - казвам им. Ще ви пазя. Няма да пускам никого.
   - Окей - казва Мира.
   Стоя отпред. Толкова ми е нервно, че не само няма да пусна никого, ами ще го избутам до другия край на коридора, ако упорства да влезе.
   Една санитарка се приближава и иска да влезе в стаята. Казвам й, че не може, да изчака и после да дойде. Тя кима разбиращо. След десет минути се появява с парцал.
   - Свършиха ли? - пита.
   - Откъде да знам? - отговарям неопределено. - И защо ти е тоя парцал?! - виждам как съм готов да избухна.
   - Де да знам - усмихва се глупашки и си тръгва.
   След час влизам. Двамата плачат с лица един към друг. Изправят се и виждам, че възглавницата е мокра.
   Изтрайвам някак си до края на свиждането и си тръгвам малко преди Мира.
   - Утре ела пак - настоява Илиян, - имам нещо адски важно да ти кажа.
   На другия ден му нося пакет портокали, те кой зная защо омекват веднага щом влизам в стаята. Започвам да се извинявам, а Илиян напълно незаинтересовано и търпеливо само чака да свърша. Хваща ме за ръката, дава ми да разбера, че е важно и започва да ми обяснява.
   - Знаеш колко съм вътре в Нета, нали? Влизам сутрин с кафето и там имам цяло царство. Доста хора ме слушат какво ще им кажа. Ако се разчуе в Мрежата, че съм умрял, ако няма активност - край, ще ми замразят профила, ще ми шатнат сайтовете, сървърите няма да поддържат блога, ще престана да съществувам.
   - Значи не те е страх да умреш, а да не ти шатнат виртуалния музей? - опитвам се да го развеселя.
   - Да, страх ме е, че всичко ще отиде по дяволите. Всичко, което съм правил последните десет години, ще изчезне - казва сериозно. - Ще ми се да излъжа, че съм жив. Това искам.
   - Не си добре. Кои да излъжеш?
   - Тях. Ония в Мрежата.
   - Как ще стане?
   - Ясно е, че става, ако някой се представя за теб. Ако поддържа жив хомункулуса ти, настроен на твоята честота, с твоите идеи и публикува в Нета от твое име. Това искам от теб, разбери - гледа ме непоносимо втренчено. Нахално. Гледа с надежда, но и страшно. - Имам план, не са приказки. Помисли си, кажи ми мога ли да разчитам на теб. Всичко оставям на теб, всичко. Не е малко - петдесет хиляди човека четящи блога, фенове в You Tube, лично мои сайтове, за които мнозина биха мечтали, присъствие, градено десет години - замисля се малко и добавя: - Мира. - Усмихва се неопределено. - Ставаш веднага важен човек.
   - Доста си нагъл за умиращ - казвам искрено учуден от прямотата му. - Направо не е за вярване - за момент се чудя дали да не си тръгна. Той ме гледа с пълна невинност, очаквателно. Все едно че вече не е от тоя свят и условностите не го вълнуват.
   Нима не разбира, питам се, че говори за после, когато няма да го има? Той спира, вероятно разбира, че звучи странно, но продължава:
   - Трябва да съм жив в Мрежата. Поне още малко. Важно е. От теб зависи.
   - Не ставай зомби, мля те. Плашиш ме. Не искам да плувам в тая река, искам да си стоя отстрани и да си хвърлям въдицата - да вадя каквото си искам. А ти си вътре - ти си течението, мътилката. Не ме вкарвай там.
   - Слушай внимателно! Ще ти кажа къде съм в мрежата - сяда, взема химикалка и лист и започва да ми пише адреси на сайтове, чертае схеми  с връзки, пароли за достъп, някакви технически обяснения. Прилича ми на луд маниак, играещ стратегия. Слушам го с подозрение - за него виртуалното и реалното са едно и също. Записва разни неща на листа - всяко второ нещо е Нота Бене. Подчертава. Мърмори.
   - Влюбени мацки от You Tube. Хора, които чакат какво ще им кажеш. Ставаш месия. Пишеш две години от мое име, блогът е твой, всичко е твое, само трябва да поддържаш тематиката. Две години. Остават ти поне четиридесет, като те гледам - пак гледа нахално и немигащо, - само за две години те моля.
   - Звучи ми откачено.
   - Помисли си... - силите му изведнъж свършват, сяда на леглото, трудно му е да продължи и натиска бутона за сестрата. - Моля те! - казва пак.
   Това, което ми предлага, е да заживея с непогребана част от неговата самоличност, да я наметна като костюм и да я разхождам нощем в парка. Иска да ми даде мисия и аз като в най - тъпите филми да я приема разтреперан до леглото му. Ядосвам се, че сега, вместо да се разделим както е прието, превръщаме тая раздяла в някакъв абсурден бизнес. Него обаче го интересува само това и само тоя бизнес. Вижда надежда единствено в моето "да". Иска, след като замине, да си има управлявам от дистанция роб. Иска аз да приемам заповедите от онзи свят, където всеки отива с някакви разбирания, трупани цял живот и сигурно сгрява колко са били тъпи, ненужни и опърничави, обаче там филмът тече наобратно, билетите са продадени и хубавата музика е какофония, започваща с грандиозния финал. Все пак ясно е, че човек забравя наобратно. Обяснявам му объркано, че не знам, че не съм сигурен. Защитавам се с това, че времето обърква неща и ценности и ако това, което си мислим сега, има стойност, то е до време и не е нужно да правим планове, още повече за после, за това после, което - поне за мен - крие смисъла си. Никой не се е върнал да разкаже, нали. Той ме гледа разочаровано.
   - Не ме интересуват философски аргументи - казва, - нито твоят страх, твоята обърканост и нерешителност. Имах време да обмисля всичко всяка нощ от последните месеци, знам, че човек като прави нещо и иска да го довърши, е окей. Това е най - разумното.
   Млъква. Спокоен е, но е ужасно тъжен. Тишината ляга в стаята. Има моменти, когато намеренията ти нямат никакво значение, ситуацията те смачква, спираш да дишаш и да мислиш. Можеш да кажеш само каквото се очаква от теб.
   - Добре, съгласен съм... - за две години. Ще си жив в Мрежата. Ще си ON - изплъзва се от устните ми.
   Илиян лежи и се усмихва щастливо. Няма сили да стане. Подава ми изписаните листове. Две сестри влизат в стаята и започват да го обгрижват.
   - Не виждаш ли, че свършва, какво толкова си приказвате? - шушне ми едната с гръб към него.
   Тръгвам си. Почти бягам. Виждам Мира далеч срещу мен да тича към болницата и свивам в първата пряка.
   Сещам се, че преди смъртта подредените си оправят леглото, бившите красавици си сплитат косите, бонвивианите са най - загрижени за шапките си "Борсалино", ловците за последно чистят пушките, а сърцата на упоритите бият много след смъртта им. С по един удар в минута - така ми каза един лекар.