сряда, 26 май 2010 г.

Икона

Разхвърляната стая,в която живееше,беше като извадена от контекста на подреденото общество.В нея имаше всичко,повечето неща бяха на пода.Вече не си правеше труда да ги подритва зад вратата или под леглото,просто ги прескачаше с отработени движения и привидна лекота.Всъщност беше вече на възраст и не му отиваше,но живееше сам и обичаше да се глези с неща,които не бяха отредени за хора като него.Когато си купи последния костюм,беше наясно,че го прави само за да види погледа на продавача и че едва ли ще го облече някога.Струваше си.
От много време не беше изхвърлял празните бутилки и когато отваряше прозореца,слънцето гъделичкаше прашните стъкла,отразявайки лъчите си в някоя забравена капка алкохол.В стаята нямаше почти нищо,измислено през последните стотина години,той не обичаше уредите,които трябваше да улесняват живота,защото се чувстваше подвластен,зависим и незначим.Имаше лампа,но със сигурност вечер щеше да е по-светло,ако използваше свещи.Тя беше единственото нещо,което беше купил по принуда.Напук на клишето вещите му не го притежаваха,може би само лампата имаше право да се чувства като собственичка,но беше толкова овехтяла,занамарена и ненужна,че и през ум не и минаваше да предявява подобни претенции.Предметите в тази стая имаха история,но никои не питаше за нея.Те бяха предмети и си бяха научили мястото-на пода,под леглото,зад вратата,а понякога и на малкото балконче,за да усетят и те като празните бутилки топлината на гъделичкащите лъчи.
Напоследък Крас не излизаше често от стаята,а дори и да го правеше,присъствието му се усещаше навскякъде.Четеше много и пиеше още повече,изпадайки в блажено безвремие.Забравяше да яде,взимаше душ машинално, по навик и полагаше много усилие да намери някоя дреха от купа на пода,която не беше белязана от съмнително петно. На перваза се мержелееха силуетите на 2 изсъхнали цветя и подобие на малко дръвче,които не бяха успели да се приспособят към трудните условия на неговата стая.Бяха там от поне година,а Крас ги забеляза чак сега.Натъжи се.Моментът,в който видя изсъналите цветя,беше много отчетлив.Напълни едно пожълтяло шише и ги поля по-скоро за да измие чувството на вина у себе си.Просто ги беше забравил.
Стаята се намираше в стар панелен блок,далече от центъра и още по-далече от идеята за поета и мансардата.Беше просто повехнала,подтискаща и монотонна стая и хората,които го познаваха,не обичаха да идват там.Чувстваха се неловко с хубавите си дрехи,подстриганите си коси и лъснатите си обувки.Крас работеше над новата си книга. При него писането беше по-деструктивно и от влюбванията му.Не се хранеше,не излизаше,не отваряше дори прозорчето за малко свеж въздух...правеше всичко,за да накара тялото си да страда.Вярваше,че то пречи на душата му да е свободна.Приятелите му се отдръпнаха от него. Крас не промени нищо.Той не съществуваше заради другите,нито пък за себе си.Той просто съществуваше.
Трябваше да напише нещо.Усещаше се приятно подтиснат,с потрепващи пръсти и ясно съзнание.Не знаеше как да започне следващата глава.Отдавна се беше отказал да е искрен с белия лист.Беше искрен само с жените,защото само те можеха да го наранят истински.Искаше да пише за тази,която беше срещнал наскоро.Тя не беше обсебила съзнанието му,просто присъстваше там като кървавочервен мак сред чисто бялото поле.В момента не му пукаше за издателите,нито за наема или следващата бутилка.Трябваше да пише за нея.
Отначало милеше да и посвети страничка-две от новата глава,но беше безсилен.Тя не беше жена,която да се появи за мъничко и да изчезне.Тя беше жена,която се появяваше и всичко изчезваше.Скъса ръкописите и започна отначало.Беше я виждал само един единствен път,но я познаваше достатъчно добре.Лицето и казваше всичко.Крас усети,че мислейки за нея,губи остротата на перото си,но продължи...беше прекалено късно да спре.
Пролетта беше напоена със самоунищожителната нотка красота на влюбването.За него тя нямаше лице,но я виждаше ясно.Чертите и бяха меки и неподвластни на ежедневието,погледът-топъл и същевременно устремен някъде далеч.Понякога пред очите му тя беше бледо-семпла,друг път-кречетално-експресивна.Отиваше и.Беше жена,която правеше всичко да изглежда стилно.Без усилие,без умисъл,напълно естествено и искрено.Точко така,тя беше искрена в своята красота.
Спря.Беше влюбен.Най-тривиалното обяснение беше пролетта.Но той беше нещо повече от купчина бушуващи хормони.Той беше човек.Не можеше да продължи.Никога не се беше чувствал толкова истински и толкова нищожен.Това,от което черпеше сили,всъщност го правеше безсилен.Реши да излезе.
Когато се събуди на сутринта,тя лежеше до него.Беше толкова красива в неговата стара скъсана тениска.Крас си спомни как вечерта бяха пушили до късно и кълбетата дим бяха продължавали във въздуха дантелите на черното и бельо.Безсилието беше отминало.Той беше направил смъртна една икона.Не можеше да живее с тази мисъл.Целуна я,докато тя още спеше,събра няколко смачкани дрехи и си тръгна.
Тя стана и се почувства уютно точно под повехналата лампа в голата сива стая.Искаше и се да го опознае,но вещите отказваха да разкажат своята история.Те бяха просто вещи.Отвори прозореца,за да усети гъделичкащите слънчеви лъчи и погледна надолу.На перваза седяха сгушени двете цветенца и малкото дръвче.Бяха цъфнали.

вторник, 4 май 2010 г.

Стая


Стая контрастна и страстна
С бели стени и цветни коси,
Стая с душа многопластна ,
Бълбукат тук самотни души.

Стаята поглъща могъщо
Идеите сътворени в нея,
С монотонност присъща
На ладия,докосваща кея.

Светла е и няма решетки,
Но ни отделят дебели стени
От съседните светли клетки,
От съседните самотни души.

Оживяват стаите,пълни с хора,
Пълнят се стените им със смисъл,
Попиват идеите във всяка пора,
Обагрят се от всяка нова мисъл.

И тръгват си хора беловласи,
Изцедени от цветната стая,
Пустеят неподредените маси,
Остава само духът да витае.

Празна е, заключват я в края на деня,
Да не избягат натрупаните днес идеи,
А да покълнат като в пролетна земя,
Подобно на пъстроцветни орхидеи.