неделя, 19 септември 2010 г.

Седя върху гниеща жигула
Прескочил съм един задремал полицай
И той никога няма да порасне
Тя е с жълто яке и панталон на цветя

Неизживените мигове ме състаряват
Дълго гледам след нейното такси
Седя върху гниеща жигула
И имам детелина в ревера си

Съсухрени сбръчкани чаршафи
Изречени наум желания
И бурени с малки цветчета
Досущ като широкия и панталон

Поглежда ме,не казва нищо,
Прегръдка и обещания
И после се връщам
А дремещият полицай става от сън.

петък, 17 септември 2010 г.

София ден преди Деня на София


Пристигам час преди срещата,удобен момент да започна новата книга,която от 2 седмици возя в жабката на колата.Препоръчали са ми я и затова я отлагам.Отварям и чета,започва страшно силно,после се разводнява,писана е от жена.Срещу мен на петдесетина метра застаряващ музикант с дрезгав глас си спомня за вечните парчета и времето,когато е излизал с вратовръзка на сцената.Не събира тълпа,но се раздава и постепенно фокусът ми се измества към него.

Става 4 и чакам мацката,тя идва с черно малко кученце,държа го,докато си вземе хотдог и тръгваме из Борисовата.Познавам я от доста време,за което съм я виждал само 2-3 пъти.Нейните влечения повличат моите тълкувания,после вървим още малко,сядаме,за да и прочета нещо,накрая взимаме по бира и пак подвиваме крак зад паметника над езерото с лилиите.Имам обременено съзнание и въпросният монумент ми заприличва на еректирал мъжки атрибут,някой обаче е решил да разсее всички съмнения и навсякъде с червени големи букви е написал КУР.И пак говорим,бирата вече е топла и я даваме на малкото куче,което е женско,изпива я и и падат задръжките.Кучки,напият ли се и осират всичко...

Трябва да ставаме,предизвикваме оживление по алеите,аз говоря и ръкомахам отнесено,изкушен от красотата на момента(и повече от девойката),черната топка преплита къси крачета и ме поставя в неловки ситуации,а момичето се усмихва и отразява света в големите си очила.

Пак сме при езерото Ариана,чака я гаджето и.
-Никога не бих се омъжила за човек,който ме привлича само сексуално,казва замислено
-А би ли се омъжила за някого,който не те привлича,отвръщам с добре маскирана нотка надежда в гласа си,ясно съзнаващ,че светът е неизебаем,обаче все още правещ опити.
-Някой ден ще се оженя за тебе,чао,до след няколко години.
Оставям малкия и задник да се отдалечи и си мисля,че хармонията в общуването се крие в случайността.

Нямам батерия на телефона,а съм сам в центъра.Напоследък рядко изненадвам себе си,но ето ме,влизам в тузарско кафене,за да изпия нещо,което не ми се пие,да погледам хората и да си заредя телефона.Седя и си мисля за детайлите,когато си сам,неминуемо стигаш до тях.Дочувам разговор на някаква двойка,със сигурност от скоро,той и обеснява за малките неща.Всички говорят за тях,но аз съм пионерът,откриващ,че банбуковият диван срещу мен се разбримчва в такт с протяжния хаус.Гледам го втренчено и пия капучино след бирата в парка.Невъзмутимо усеща ритъма.Вадя започнатата книга,чета малко и се заглеждам през прозорец с рамки от празни погледи и пълни каси.На няколко метра едни от други,преливат в плътна пелена,удрят се,а после застават още по-безмислено изправени.Отвън има сцена и пеят деца,насърчавани да пораснат,чувам изцедените им гласчета и от време на време с пресилено творчески поглед стрелвам сервитьорките.

Взимам си лист от бара,защото вече съм изписал касовата бележка и всичките си бели визитки в портфейла.Идват хора,киселеят,кривеят и говорят силно.Абстрактни като скеле върху стара сграда,а аз седя и ги гледам.Обичам несъвършенствата и контрастите,прашинките по листата и фасовете по поляните,обичам да отлепям етикета на отворена бира,която сгушена да се стопля с ръката ми.Орлите на кръстовището са позеленели от яд,неповдижни,втренчени и благодушни.Не съм виждал други такива орли и затова реших да им измисля дума-благодушни.Имам две пакетчета захар в чинийката и съм концентрирал върху тях цялата си надежда да внесат сладост в капучиното и живота ми.Лъскавите картини по билбордовете намират отражение в балончетата мърсотия на повърхността на езерото.Мигачите на колите дирижират неравноделна мелодия и пулсират,определящи ритъма на града.Над булеварда,леко забравени,висят коледните украси,неприбрани,изгасени,оставени да се маскират с прах.

Кафенето е закътано между анемични кипариси и има тъжни пердета.На бара гордо е изпъчено удостоверение за една звезда,навсякъде са пръснати повехнали палми в пластмасови саксии,имитиращи старогръцки орнаменти...малко кич за уют и евентуално още една звезда на удостоверението.Мирише на пуканки с масло,издадените желания на хората наоколо правят въздуха тежък,а кестените навън нехаят.Върху устните ми се белее като рехав сняг пяна от капучино.В канапетата личат отпечатъците от задниците на предишните посетители и известно време се правя на наблюдателен детектив.Срещу мен е седял или юнак с голям гъз и е ял зрънчо,или може би разширена тазово баба с внуче.На пода безметежи царевична пръчица,която усещам по-близка от всички хора в кафенето.

Концертът навън порасва и чувам брас секцията на „Акага”.Плащам сметката и помолвам учудената сервитьорка за касовата бележка с ръкописа си.Няма много хора пред сцената,а музиката е истинска.Сам съм,слушам и танцувам.Концертът е благотворителен и организаторите раздават бели хартиени фенери с малки свещички,които запалваме и пускаме в небето.Не търся думи,не правя снимки,издигам се заедно с пламъците.
Идва Геша,и той е сам,гледал е всичко от друг ъгъл.Прекосяваме Борисовата и отиваме в Маймунарника.Говорим си за музика,за България,за това,че тук лицата не са средностатистически.

Стигаме,не бих казал,че влизаме,защото оградата е разтегливо понятие,групите вече свирят.Аз си взимам най-сладкото кебапче между две филии „Добруджа” и пържени картофи с лютеничка,сядам на хамак,опънат между два бора и изпитвам оргазъм.Геша пие „Пиринско”,а хората наоколо са живи.Отиваме по-близко до сцента,групата ми е непозната,запознаваме се в движение.Свирят жестоки етно парчета с български напеви.Има няколко стотин души и никой не лошотее.Вокалът е толкова грозен и толкова готин,че преобръща схващанията,пуши коз и свири на тамбура.Завиваме хоро,никога не съм виждал толкова много млади,ентусиазирани,чисти и усмихнати хора на едно място.Потна работа,мястото е малко,но желанието прелива.Пускам се,за да избърша потта си и съжалявам,че нямам коремче,на което да си думкам ритмично.

Идва нова група,по-известна и ме хвърля в джаза...буквално.Енергията в телата ни решава да поседне на някое изтърбушено канапе или върху обърната каса бира.И пак говорим,усещам,че тук мога да говоря с всички,но решавам да дудна само на Геша.
Тръгваме,аз съм паркирал малко далече,запознавам с някакъв пич,който пътува на стоп за Македония и трябва да се срещне с някакви румънци,които го чакат на пазара”Иван Вазов”...Боже,откога чакам една щипка подобен абсурд в живота си,качвам го в Нивата и го оставям,той предлага да ми се отблагодари с малко трева,собствено производство,отказвам и се прибирам у нас.Карам бавно,ужасно ме боли ухото,усмихвам се.Дънките ми окъсяват,душата ми е пълна,а София е красива,когато правиш случайни неща.