събота, 20 март 2010 г.

Фризби

Всички се вълнуваха от пролетта.Сипеха се задължителните клишета за новия живот,новото начало и хората се обединяваха от идеята,че топлото време трябва да ги направи щастливи.Поетите пишеха стихове,влюбените лежаха в градинките,а Сава играеше на фризби.Той беше добро хлапе,с права черна коса,симпатично крив нос и несъръзмерно тяло.Не се биеше като другите,не надничаше под полите на момичетата,а когато момчетата ритаха мач,него винаги го оставяха да пази на вратата.Сава нямаше нищо против.
Нямаше истински приятели и това не го притесняваше.Имаше само деца,с които играеше на фризби.Те се плашеха от него,но винаги се връщаха,защото Сава им даваше усещането за превъзходство.Това беше тяхната малка сделка.Той имаше нужда от тях точно толкова колкото и те от него.Ако за фризбито не трябваха двама,Сава едва ли щеше да играе с тях.Игрите им протичаха по детски,но човек можеше да долови делова нотка,те не играеха,а преговаряха без думи,само с неволни движения.
Сава имаше писклив глас и говореше рядко,сякаш долавяха нежеланието на хората да го слушат.Умееше да убеждава,не защото си служеше умело с думите,а по-скоро предизвикваше съжаление и хората усещаха,че му правят услуга.Той несъзнателно им помагаше да изкупуват своите грехове.
В училище не се отличаваше от децата достатъчно,за да му се подиграват или да си навлича гнева на учителките.Беше като една несъръзмерна част от цялото.Винаги носеше едно старо фризби,което беше получил от случаен минувач.Сава не се замисли за подбудите на минувача,нито дали беше редно да приема неочаквания подарък.Сава не се замисляше.
След училищевсе се намираше някое хлапе,с което да поиграе.Ръката на Сава описваше изящно движение при всяко хвърляне.Фризбито политаше с лекотата на птица.Това беше птица,която пръстите му и вятърът управляваха.Сава не го правеше,за да подчинява природата,мяташе фризбито импулсивно и всеки път,когато то напуснеше ръката му,нещо в него потрепваше.
Сава нямаше мечти,живееше на място,където мечтите не виреят.Около себе си нямаше хора,които да говорят за нещо отвъд хляб и водка,беше син на магазинерка,а баща му не се беше прибирал от 2 години.Най-хубавато нещо,което му се беше случвало,беше мигът,когато за първи път хвана своето фризби.Това беше единственото нещо,което му принадлежеше.Беше се сдобил с живота си не по-случайно отколкото с фризбито,но усещаше,че притежава само старото парче пластмаса.При всяко хвърляне той се разделяше с всичко,което имаше някакво значение.Но обичаше да го прави,защото за няколкото секунди полет фризбито беше свободно и когато се върнеше в ръката му,той се докосваше до тази свобода.
Времето се затопли и Сава не внимаваше в час.Беше винаги загледан през прозореца.Имаше час по история и учителката с патос обясняваше за свободолюбивия дух на българския народ.Сава не разбираше думите и.За него свободата беше полетът на неговото фризби.Тя го вдигна,за да го изпита.Нямаше как да и обясни всичко,което изпитваше,когато фризбито се озоваваше в ръката му след кратките мигове във въздуха.От него не се изискваше да почуства свободата,а да я дефинира.Получи двойка и продължи да гледа навън.
Децата в класа му си бяха набавили своята доза превъзходство в часа и никой не остана да играе с него след училище.Сава не беше самотен,защото винаги имаше себе си,но сам човек трудно можеше да играе на фризби.За него свободата,самотата и всички подобни философски понятия бяха абстракция.Всъщност не бяха дори абстракция,те не съществуваха,защото Сава не ги разбираше.Той ги усещаше.
Откакто имаше фризбито,то се беше превърнало в смисъл на неговия живот.Но не по начина,по който хората си го обясняваха,много по-просто.Сава съществуваше,за да усеща свободата на полета му.Децата смятаха,че е странно,учителките го тълкуваха като бягство от реалността,а за него това беше напълно естествено.Нямаше значение с кого играе,важен беше единствено моментът,когато фризбито се озоваваше в ръката му.
Той не се привързваше,за него хората нямаха лица,имаше нужда просто да играе с някого.Този ден обаче Сава беше сам.Никога не беше изпитвал нещо такова.Мигът,в който нямаш с кого да поиграеш на фризби,е мигът,в който порастваш.

1 коментар:

  1. хубаво е, наистина е хубаво, но помисли над думата РАЗМЕР, моля!

    ОтговорИзтриване