Всички обичат да побеждават,но колко обичат да тренират?(Марк Шпиц)

Сядам да пиша по цитат на Марк Шпиц.Кой е Марк Шпиц?Детронирана легенда.Вторият.Предпочитам Майкъл Фелпс.Не плащам 14,90 за кабелна,за да гледам как някой си скъсва задника.Човек избира пътя си и се бори,ако победи-казва някоя мъдра мисъл по телевизията и си отива.Наистина не ми пука колко усилие стои зад 7 златни олимпийски медала,сигурен съм,че и на Марк не му пука за моите постижения. Майсторството на величието е да правиш нещата да изглеждат лесни.Пред очите ми са Марк-облян в пот и Майкъл-запалил коз с приятели.Продължавам да предпочитам Майкъл.
Живея в 21и век,ера на глобализация и отчуждение.Не бих говорил са собствените си битки,както не ме интересуват вашите.Отдавна не съм човек,аз съм продукт и вие всички ме консумирате.Не ви пука дали имам температура,дали съм се наспал,или котка ми е умряла.Когато сте с мен,вие искате най-доброто от мен.И аз ви го давам.Това са простите правила на съвременното общуване.Консумиране на съвършенства.Да пишеш по такава тема и да не се гмурнеш в изобилието от клишета-това е моята победа.Четете есето ми и не ви засяга,че за да пиша така,съм прочел стотици книги,чукал съм десетки жени,друсъл съм се,напивал съм се,докарвал съм се до ръба,прекрачвал съм го и съм се връщал отново.Имате право да не ви засяга.
Победата и провалът са морковът и пръчката,тласкащи ни да продължаваме.Гледах по Нешънъл Джиографик някакъв филм,че има център в мозъка,отговорен за загубите и победите-наблъсква те с хормони и ти кара да не забравяш усещането и от двете.Победата е инстинкт,а аз съм опитомен.Не обичам да тренирам,не обичам да се боря,не искам да съм най-добрият.Животът ми не е състезание по щастие,в което победителят получава кола,жена и къща.Моята победа е да приемам несъвършенствата,да живея с безмислието,да запазя съзнание по течението.
Не мисля,че всички обичат да печелят.Обичат да печелят хората,които никога не са печелели истински.Победата носи празнота,провалът извисява.От грозното можеш да си извадиш поука,от хубавото можеш само да си го извадиш.Победителите са просто банда упорити копелета,които си умират да раздуват за цената на успеха и за това как всичко е процент талант и 99% работа.Не ми се слушат глупости и сменям канала.Всички гръмки тези за триумфа за ненужни за знаещите какво е той и депресиращи за останалите.
Когато животът ти предлага лимони,млъкни и си яж шибаните лимони.Примири се,няма принц на бял кон,няма да станеш велик,животът няма смисъл,любовта е болезнена,отличниците не чукат манекенки...примири се и продължи.Това е победата.

Лампа

Крушката на самотната лампа
Трепери и нежно примигва
Кара сенките да танцуват
И после за мъничко стихва

Ъгловата като човек
Седи непреклонно на поста
С прегърбен силует
И задача уж толкова проста

Наднича в листа ми
И гъделичка запетаите
Сенки преди да потъна
Лъчите и преди края

Гася я,в нея остава да тлее
Разкривеният ми почерк
Общавам и това да не е
Последният съвместен очерк.

Седя върху гниеща жигула
Прескочил съм един задремал полицай
И той никога няма да порасне
Тя е с жълто яке и панталон на цветя

Неизживените мигове ме състаряват
Дълго гледам след нейното такси
Седя върху гниеща жигула
И имам детелина в ревера си

Съсухрени сбръчкани чаршафи
Изречени наум желания
И бурени с малки цветчета
Досущ като широкия и панталон

Поглежда ме,не казва нищо,
Прегръдка и обещания
И после се връщам
А дремещият полицай става от сън.

София ден преди Деня на София

Пристигам час преди срещата,удобен момент да започна новата книга,която от 2 седмици возя в жабката на колата.Препоръчали са ми я и затова я отлагам.Отварям и чета,започва страшно силно,после се разводнява,писана е от жена.Срещу мен на петдесетина метра застаряващ музикант с дрезгав глас си спомня за вечните парчета и времето,когато е излизал с вратовръзка на сцената.Не събира тълпа,но се раздава и постепенно фокусът ми се измества към него.

Става 4 и чакам мацката,тя идва с черно малко кученце,държа го,докато си вземе хотдог и тръгваме из Борисовата.Познавам я от доста време,за което съм я виждал само 2-3 пъти.Нейните влечения повличат моите тълкувания,после вървим още малко,сядаме,за да и прочета нещо,накрая взимаме по бира и пак подвиваме крак зад паметника над езерото с лилиите.Имам обременено съзнание и въпросният монумент ми заприличва на еректирал мъжки атрибут,някой обаче е решил да разсее всички съмнения и навсякъде с червени големи букви е написал КУР.И пак говорим,бирата вече е топла и я даваме на малкото куче,което е женско,изпива я и и падат задръжките.Кучки,напият ли се и осират всичко...

Трябва да ставаме,предизвикваме оживление по алеите,аз говоря и ръкомахам отнесено,изкушен от красотата на момента(и повече от девойката),черната топка преплита къси крачета и ме поставя в неловки ситуации,а момичето се усмихва и отразява света в големите си очила.

Пак сме при езерото Ариана,чака я гаджето и.
-Никога не бих се омъжила за човек,който ме привлича само сексуално,казва замислено
-А би ли се омъжила за някого,който не те привлича,отвръщам с добре маскирана нотка надежда в гласа си,ясно съзнаващ,че светът е неизебаем,обаче все още правещ опити.
-Някой ден ще се оженя за тебе,чао,до след няколко години.
Оставям малкия и задник да се отдалечи и си мисля,че хармонията в общуването се крие в случайността.

Нямам батерия на телефона,а съм сам в центъра.Напоследък рядко изненадвам себе си,но ето ме,влизам в тузарско кафене,за да изпия нещо,което не ми се пие,да погледам хората и да си заредя телефона.Седя и си мисля за детайлите,когато си сам,неминуемо стигаш до тях.Дочувам разговор на някаква двойка,със сигурност от скоро,той и обеснява за малките неща.Всички говорят за тях,но аз съм пионерът,откриващ,че банбуковият диван срещу мен се разбримчва в такт с протяжния хаус.Гледам го втренчено и пия капучино след бирата в парка.Невъзмутимо усеща ритъма.Вадя започнатата книга,чета малко и се заглеждам през прозорец с рамки от празни погледи и пълни каси.На няколко метра едни от други,преливат в плътна пелена,удрят се,а после застават още по-безмислено изправени.Отвън има сцена и пеят деца,насърчавани да пораснат,чувам изцедените им гласчета и от време на време с пресилено творчески поглед стрелвам сервитьорките.

Взимам си лист от бара,защото вече съм изписал касовата бележка и всичките си бели визитки в портфейла.Идват хора,киселеят,кривеят и говорят силно.Абстрактни като скеле върху стара сграда,а аз седя и ги гледам.Обичам несъвършенствата и контрастите,прашинките по листата и фасовете по поляните,обичам да отлепям етикета на отворена бира,която сгушена да се стопля с ръката ми.Орлите на кръстовището са позеленели от яд,неповдижни,втренчени и благодушни.Не съм виждал други такива орли и затова реших да им измисля дума-благодушни.Имам две пакетчета захар в чинийката и съм концентрирал върху тях цялата си надежда да внесат сладост в капучиното и живота ми.Лъскавите картини по билбордовете намират отражение в балончетата мърсотия на повърхността на езерото.Мигачите на колите дирижират неравноделна мелодия и пулсират,определящи ритъма на града.Над булеварда,леко забравени,висят коледните украси,неприбрани,изгасени,оставени да се маскират с прах.

Кафенето е закътано между анемични кипариси и има тъжни пердета.На бара гордо е изпъчено удостоверение за една звезда,навсякъде са пръснати повехнали палми в пластмасови саксии,имитиращи старогръцки орнаменти...малко кич за уют и евентуално още една звезда на удостоверението.Мирише на пуканки с масло,издадените желания на хората наоколо правят въздуха тежък,а кестените навън нехаят.Върху устните ми се белее като рехав сняг пяна от капучино.В канапетата личат отпечатъците от задниците на предишните посетители и известно време се правя на наблюдателен детектив.Срещу мен е седял или юнак с голям гъз и е ял зрънчо,или може би разширена тазово баба с внуче.На пода безметежи царевична пръчица,която усещам по-близка от всички хора в кафенето.

Концертът навън порасва и чувам брас секцията на „Акага”.Плащам сметката и помолвам учудената сервитьорка за касовата бележка с ръкописа си.Няма много хора пред сцената,а музиката е истинска.Сам съм,слушам и танцувам.Концертът е благотворителен и организаторите раздават бели хартиени фенери с малки свещички,които запалваме и пускаме в небето.Не търся думи,не правя снимки,издигам се заедно с пламъците.
Идва Геша,и той е сам,гледал е всичко от друг ъгъл.Прекосяваме Борисовата и отиваме в Маймунарника.Говорим си за музика,за България,за това,че тук лицата не са средностатистически.

Стигаме,не бих казал,че влизаме,защото оградата е разтегливо понятие,групите вече свирят.Аз си взимам най-сладкото кебапче между две филии „Добруджа” и пържени картофи с лютеничка,сядам на хамак,опънат между два бора и изпитвам оргазъм.Геша пие „Пиринско”,а хората наоколо са живи.Отиваме по-близко до сцента,групата ми е непозната,запознаваме се в движение.Свирят жестоки етно парчета с български напеви.Има няколко стотин души и никой не лошотее.Вокалът е толкова грозен и толкова готин,че преобръща схващанията,пуши коз и свири на тамбура.Завиваме хоро,никога не съм виждал толкова много млади,ентусиазирани,чисти и усмихнати хора на едно място.Потна работа,мястото е малко,но желанието прелива.Пускам се,за да избърша потта си и съжалявам,че нямам коремче,на което да си думкам ритмично.

Идва нова група,по-известна и ме хвърля в джаза...буквално.Енергията в телата ни решава да поседне на някое изтърбушено канапе или върху обърната каса бира.И пак говорим,усещам,че тук мога да говоря с всички,но решавам да дудна само на Геша.
Тръгваме,аз съм паркирал малко далече,запознавам с някакъв пич,който пътува на стоп за Македония и трябва да се срещне с някакви румънци,които го чакат на пазара”Иван Вазов”...Боже,откога чакам една щипка подобен абсурд в живота си,качвам го в Нивата и го оставям,той предлага да ми се отблагодари с малко трева,собствено производство,отказвам и се прибирам у нас.Карам бавно,ужасно ме боли ухото,усмихвам се.Дънките ми окъсяват,душата ми е пълна,а София е красива,когато правиш случайни неща.

Обещаваме си,че ще се видим отново
Лицата ни са прорязани от изнасилени усмивки и дълбоки сенки
Приятелството ни беше спонтанно, срокът му на годност изтича другиден

Много сбогувания ми се насъбраха напоследък
И все ще се видим отново
Светът е малък,плановете-големи,а аз се чувствам все по-нищожен

Смеем се като за последно,гледаме снимка на котка и се заливаме от смях
А бутилките седят непокътнати на масата
Смеем се и страшно ми се плаче

Нямам сила да го погледна в очите,защото и те смеят тъжно
Седим един до друг няпряко на леглото и солидарно се разсейваме
Ще ми липсваш,човече,бъди щастлив напук на живота

От снощи ми е гадно,той я изпрати до летището и дойде да пием по едно
Поседяхме в празната и стая и пихме,но не докрай
Това беше вечер,която исках да запомня

Случайно се запознах с всички,но вече не вярвам в случайността
Добрите хора се намират,а после се разделят
И спомените биха избледнели,ако не се сбогувахме бавно...

Малко време в буркани

Сутрин е и ти отново трябва да ставаш.Мелодията на алармата ти се просмуква в избледняващия ми сън и му дава нов сюжет.Няма да мога да го изгледам докрай,разсънвам се.Светлината се излива в току що отворените ми очи и ме кара да ги затворя отново.Стандартните въпроси-кой съм,къде съм,какво правя тук,стандартните отговори,а после те виждам,все още сгушена до мен,усърдно вкопчена в последните капки сън за днес.Размърдваш се небрежно,елегантно и гальовно-сигурен съм,че имаш инстинкт да си нежна.Аз съм с отворени очи и затворено съзнание.Целувам те,обичам да те целувам.Банята е на светлинни години,взимам си дъвка от раницата и продължавам да те целувам.Събуждаш се,рошава,колкото е рошаво всяко момиче сутрин,носиш моя протъркана тениска,седи ти като нощничка,очите ти са още притворени и изучават стаята.Поглеждаш ме,изучаваш и мен набързо,уверяваш се,че съм аз и се ухилваш заспало.И аз се ухилвам.
Снощи беше хубаво,двамата,голи,говорихме за литература,за изкуство,за твоите сгради и моите разкази.Щяхме да ядем сладолед,но се отплеснахме и той се стопи.После облизвахме лекпавите си пръсти-по детски,а не еротично.Навън е топло по това време на годината и аз спя гол,без да се завивам,ти се уви с одеало,а аз се промъкнах под него,за да те стопля.Обърна се и легна върху мен.Харесва ти да те галя,а на мен-да те усещам като продължение на пръстите си.Винаги ми казваш,че съм горещ,а после добавяш,че ти е най-удобно да лежиш така.Не ми омръзва да го чувам,твоите думи не се изтъркват.
Връхлита ме вълна ентусиазъм и започвам да те гъделичкам,целувам и хапя леко,където ми падне.Смееш се.Усмивката ти,очите ти,смехът ти в този момент,някъде след 2 през нощта осмислят живота ми.Изяждам ти носа,не можеш да заспиш без нос,въпреки че много ти се спи.Добре,добре,знам,че утре трябва да ставаш рано,ето си ти го,казвам и ти завинтвам носа точно на място.За да не мърда,го целувам.Доволно рошава си,идея нямам защо в косата ти се червенее някаква щипка.Според мен от щипките косите ги боли,ти не ми вярваш,не спорим,целувам те и те завивам.
Когато те гушна,се чувствам толкова голям и силен,защото ти се губиш някъде в мен,на сигурно.Заспиваш бързо,а аз още искам да си играем.Целувам гърба ти през тениската,не виждам лицето ти,но знам,че се усмихваш.Гася лампата и оставям телевизора да буботи.Защо не мога да ти открадна малко време,да го натъпча в буркани и всяка вечер,когато оставаш да спиш при мен,да отварям по един.Не,всяка сутрин,когато алармата закънти в сънените ни глави,тогава ще ставам и ще отварям буркан,пълен с време.Няма да те будя,спокойно,ще го изсипвам отгоре ти.Ти няма да знаеш,просто блаженно ще се обръщаш и ще продължаваш да спиш.
Снощи,докато спеше гушната,си мислех за едно стихотворение,сякаш не го пишех наум,а го четях,толкова беше ярко.Не станах да взема тетрадка и химикал,предпочетох да остана до теб.Сега ти бързаш,решиш косата си,която се спуска по гърба ти като пълноводна,бавна река,слагаш си малко пудра и ме питаш дали нямаш торбички под очите.Съвършена си.Гледаш часовника си,ще изпуснеш автобуса,но все пак намираш време да се метнеш върху мен и да ми се усмихнеш.Съвършена си.Обуваш сандалите си,които се оказват несъпричастни към разписанието на градския транспорт и отнасят няколко сутрешни благословии.Затваряш вратата шумно и чувам токчетата ти по коридора като ехо.Събирам сили,проправям си път между найлоновите пликчета,възглавниците,обелките и бутилките по пода и отивам на прозореца.Ти излизаш,забързана като подплашена сърна,аз извиквам нещо и ти се обръщаш.Харесва ми да съм Жулиетата,там горе на балкона,а ти,подобно един Ромео да загърбваш всичко друго,било то и за миг.Пускам те,и гледам как се отдалечаваш,като от време на време гледаш през рамо,а аз все така нескопосано махам с ръка и се хиля.
Затварям прозореца,обръщам се,стаята все още тупти от теб.На малкото телевизорче стои отворена пудрата ти,на земята между бутилка от кола и кафява бананова кора е чорапогащникът,който вчера разкъсах.Лягам,възглавницата ми е напоена с твоя дъх.Ах,как бих искал да ти открадна малко време и да го затворя в буркани...

Вчера

Започвам да пиша,когато виждам,че батерията ми пада.Отдъхвам си и с тромаво движение отивам да взема зарядното,мога да отложа началото още малко.Когато пъхвам кабела,лаптопът ми светва,събужда се и оживява,чака да му разкажа как е минал вчерашният ми ден.Напоследък не му докладвам за битието си,всеки път,когато реша да опиша нещо,което ме е жегнало,спирам след няколко реда и започвам да редя пасианс.Някъде между главния мозък и края на пръстите ми се е загнездило чувството,че трябва на всяка цена да вкарам много смисъл,кълбета светло сив скрит смисъл,иначе изневерявам на чистото изкуство.Какво изкуство,какъв ти смисъл?!
Търся разнообразие в лицата на хората в метрото,но намирам само една монотонна безизразност.Прощавам им,пишейки наум историята на всеки от тях.Еднаквеят-и историите,и хората.Слизам и решавам,че днес е ден,който трябва да изживея.На 2 пресечки има парк,тръгвам,спирам,не усещам топлината на слънцето с обувки,събувам ги и продължавам.Стигам до пожълтелите прилежни ливади.Пътеките от ситен чакъл преливат от хора,повечето стари и незаинтересовани.Колоездачите се промъкват безшумно между тълпите и оставят само рехави облаци прах да напомнят за тях.Един профучава покрай мен като изтребител и оставя дълга въздушна диря над алеята.
Вървя бавно из парка,между мен и поляните има преграда от избуяла,напрашена коприва,а от нея като паркови стражи изникват ситни,кафеникави и особено усърдни зайци.Поглеждам босите си крака и набързо решавам да избегна сражението.Процеждащите се лъчи,цъфналите липи,пухчетата от тополите и облиците прах създават усещането,че си в благоуханен сапунен балон,светът не е на фокус,виждаш само силуети и сенки,останалото чувстваш.
Но аз съм дошъл с цел,днес събирам лица.Взел съм си тефтерче,имам няколко подострени молива в джоба си,спуквам балона,събирам смелост и прескачам копривата.Краката ми едва закачат горните,вече вехнещи листа,сякаш се погалваме един друг.Оглеждам се,няма зайци,спасен съм.Отдалечавайки се си мисля дали копривата я пари,когато докосне човек.Не искам възмездие,копривата в такива дни напомня,че си жив.
На поляната има откъслечни сенки от дърветата наоколо,а тревата изглежда изтощена.Намирам си местенце до едно старо дърво с глатка кора,което е отнесло доста закани за неразделност,вечна любов,както и една-две мърсотийки.Изглежда като моряк с тази раздрана от подвизи кожа.Дали двойките,дълбали с ръждиви джобни ножчета,са още заедно?Няма как иначе да е,този прастар,изкривено-романтичен и не особено природосъобразен ритуал не се прави с първия срещнат.Буквите в средата са трудно четливи,но личи желанието,което е вложил влюбеният лаик-дърворезбар.Личи и че ръката му е трепвала,дали от вълнение,или пък защото ножчето се е изплъзвало от потта,личи,че е бил искрен.Надписът е съвършен в своите несъвършенства,точно каквато е била и неговата любима.Докосвам кората.Не усещам белега,а само емоцията,която го е оставила.Трябва да е била изпепеляваща,защото малките рескички пулсират под пръстите ми.
Искам да видя лицата на тези двама влюбени,да поговоря с тях,без готови въпроси и отговори,просто да усетя тази емоция.Сепвам се от мисълта,че едва ли ще ги намеря само по първите букви на имената им.Ставам и тръгвам,бледите стръкове трева остават да лежат след мен,нека си починат,изглеждат наистина изтощени.Онтово съм на алеята и разглеждам хората.Изглеждат средностатистически.Тук-там виждам някой по-остър и запомнящ се щрих по лицата,някоя дълбока бръчка или накриво зараснал белег.Не спирам да мисля за двойката от дървото.
Продължавам,стигат ми толкова лица за днес,решавам да се насладя на боцкащите камъчета по алеята.Усещам ги като малки остри посредници между мен и земята. Покрай мен минава жена, сякаш въплатила обръза на Жената-млада,искряща и завършена.Поглеждам я,изумявам себе си,като не навеждам виновно очи,а продължавам да я поглъщам с поглед.Нищо не трепва в мен,разминаваме се,не се обръщам.
Не е тя,мисля си,на тази дама принадлежи светът,но не и онзи надпис,врязан в глатката кора.В нея имаше всичко,но не и пулсиращата емоция,малките несъвършенства,прерастващи в идеал.Не мога да я пожелая,защото нищо не мога да и дам.Аз искам да съм автор на една жена,да дописвам образа и в съзнанието си,а не да я консумирам завършена.
Денят нехае за моите тревоги,зайците са още по-кафяви и усърдни,поляните-още по-изморени и жълти,а хората още по-средностатистически.Обувам се и продължавам.Изживях този ден,докоснах влюбването посредством старо дърво,разминах се със съвършенството,опарих коприва и погалих чакъла.Лека нощ.

Икона

Разхвърляната стая,в която живееше,беше като извадена от контекста на подреденото общество.В нея имаше всичко,повечето неща бяха на пода.Вече не си правеше труда да ги подритва зад вратата или под леглото,просто ги прескачаше с отработени движения и привидна лекота.Всъщност беше вече на възраст и не му отиваше,но живееше сам и обичаше да се глези с неща,които не бяха отредени за хора като него.Когато си купи последния костюм,беше наясно,че го прави само за да види погледа на продавача и че едва ли ще го облече някога.Струваше си.
От много време не беше изхвърлял празните бутилки и когато отваряше прозореца,слънцето гъделичкаше прашните стъкла,отразявайки лъчите си в някоя забравена капка алкохол.В стаята нямаше почти нищо,измислено през последните стотина години,той не обичаше уредите,които трябваше да улесняват живота,защото се чувстваше подвластен,зависим и незначим.Имаше лампа,но със сигурност вечер щеше да е по-светло,ако използваше свещи.Тя беше единственото нещо,което беше купил по принуда.Напук на клишето вещите му не го притежаваха,може би само лампата имаше право да се чувства като собственичка,но беше толкова овехтяла,занамарена и ненужна,че и през ум не и минаваше да предявява подобни претенции.Предметите в тази стая имаха история,но никои не питаше за нея.Те бяха предмети и си бяха научили мястото-на пода,под леглото,зад вратата,а понякога и на малкото балконче,за да усетят и те като празните бутилки топлината на гъделичкащите лъчи.
Напоследък Крас не излизаше често от стаята,а дори и да го правеше,присъствието му се усещаше навскякъде.Четеше много и пиеше още повече,изпадайки в блажено безвремие.Забравяше да яде,взимаше душ машинално, по навик и полагаше много усилие да намери някоя дреха от купа на пода,която не беше белязана от съмнително петно. На перваза се мержелееха силуетите на 2 изсъхнали цветя и подобие на малко дръвче,които не бяха успели да се приспособят към трудните условия на неговата стая.Бяха там от поне година,а Крас ги забеляза чак сега.Натъжи се.Моментът,в който видя изсъналите цветя,беше много отчетлив.Напълни едно пожълтяло шише и ги поля по-скоро за да измие чувството на вина у себе си.Просто ги беше забравил.
Стаята се намираше в стар панелен блок,далече от центъра и още по-далече от идеята за поета и мансардата.Беше просто повехнала,подтискаща и монотонна стая и хората,които го познаваха,не обичаха да идват там.Чувстваха се неловко с хубавите си дрехи,подстриганите си коси и лъснатите си обувки.Крас работеше над новата си книга. При него писането беше по-деструктивно и от влюбванията му.Не се хранеше,не излизаше,не отваряше дори прозорчето за малко свеж въздух...правеше всичко,за да накара тялото си да страда.Вярваше,че то пречи на душата му да е свободна.Приятелите му се отдръпнаха от него. Крас не промени нищо.Той не съществуваше заради другите,нито пък за себе си.Той просто съществуваше.
Трябваше да напише нещо.Усещаше се приятно подтиснат,с потрепващи пръсти и ясно съзнание.Не знаеше как да започне следващата глава.Отдавна се беше отказал да е искрен с белия лист.Беше искрен само с жените,защото само те можеха да го наранят истински.Искаше да пише за тази,която беше срещнал наскоро.Тя не беше обсебила съзнанието му,просто присъстваше там като кървавочервен мак сред чисто бялото поле.В момента не му пукаше за издателите,нито за наема или следващата бутилка.Трябваше да пише за нея.
Отначало милеше да и посвети страничка-две от новата глава,но беше безсилен.Тя не беше жена,която да се появи за мъничко и да изчезне.Тя беше жена,която се появяваше и всичко изчезваше.Скъса ръкописите и започна отначало.Беше я виждал само един единствен път,но я познаваше достатъчно добре.Лицето и казваше всичко.Крас усети,че мислейки за нея,губи остротата на перото си,но продължи...беше прекалено късно да спре.
Пролетта беше напоена със самоунищожителната нотка красота на влюбването.За него тя нямаше лице,но я виждаше ясно.Чертите и бяха меки и неподвластни на ежедневието,погледът-топъл и същевременно устремен някъде далеч.Понякога пред очите му тя беше бледо-семпла,друг път-кречетално-експресивна.Отиваше и.Беше жена,която правеше всичко да изглежда стилно.Без усилие,без умисъл,напълно естествено и искрено.Точко така,тя беше искрена в своята красота.
Спря.Беше влюбен.Най-тривиалното обяснение беше пролетта.Но той беше нещо повече от купчина бушуващи хормони.Той беше човек.Не можеше да продължи.Никога не се беше чувствал толкова истински и толкова нищожен.Това,от което черпеше сили,всъщност го правеше безсилен.Реши да излезе.
Когато се събуди на сутринта,тя лежеше до него.Беше толкова красива в неговата стара скъсана тениска.Крас си спомни как вечерта бяха пушили до късно и кълбетата дим бяха продължавали във въздуха дантелите на черното и бельо.Безсилието беше отминало.Той беше направил смъртна една икона.Не можеше да живее с тази мисъл.Целуна я,докато тя още спеше,събра няколко смачкани дрехи и си тръгна.
Тя стана и се почувства уютно точно под повехналата лампа в голата сива стая.Искаше и се да го опознае,но вещите отказваха да разкажат своята история.Те бяха просто вещи.Отвори прозореца,за да усети гъделичкащите слънчеви лъчи и погледна надолу.На перваза седяха сгушени двете цветенца и малкото дръвче.Бяха цъфнали.

Стая

Стая контрастна и страстна
С бели стени и цветни коси,
Стая с душа многопластна ,
Бълбукат тук самотни души.

Стаята поглъща могъщо
Идеите сътворени в нея,
С монотонност присъща
На ладия,докосваща кея.

Светла е и няма решетки,
Но ни отделят дебели стени
От съседните светли клетки,
От съседните самотни души.

Оживяват стаите,пълни с хора,
Пълнят се стените им със смисъл,
Попиват идеите във всяка пора,
Обагрят се от всяка нова мисъл.

И тръгват си хора беловласи,
Изцедени от цветната стая,
Пустеят неподредените маси,
Остава само духът да витае.

Празна е, заключват я в края на деня,
Да не избягат натрупаните днес идеи,
А да покълнат като в пролетна земя,
Подобно на пъстроцветни орхидеи.

Дъждът и Новото

Oтивах на първото си заниятие
И ме намокри пролетно дъжда,
Пое ме във влажните си обятия
И отми натрупалата се по мен ръжда.

Дъждът е вода,а тя е живот
Си казах и забавих крачка,
Сляха се капчиците дъжд и пот,
Претича дама с чадър.Глупачка!

Бяга от свободата да си мокър до кости
да не бързаш и да си винаги точен,
бяга от прозрачните и чисти гости
бяга,а върти се в кръг порочен.

От дъжда се настива и излизат петна,
Ще се скрие тя зад извинения и опит,
И в търсене на своята защитна стена
Ще се срине самотна с метален грохот.

Непорочно кадифени са топлите капки,
Като усмивката на малко момиче,
Като благоуханието на бабините сладки,
Като да кажеш за първи път ”обичам”!

Нашият главен герой

Сам,напълно сам беше
и нашият главен герой,
и все по-сиво твореше,
сред киша и леден порой.

Опита се да чете,
но книгите го направиха нещастен,
опита да чувства като дете,
но на мислите си беше подвластен.

Сам,но свободен
се бореше със живота,
но не беше способен
да се пребори със скота

вътре в себе си той беше роба
на всички други хора,
сам беше паднал в гроба
от безсилие и от умора.

Никак не беше изплашен,
усещаше се готов,
нахлузи панталона прашен
и закрачи към светлия ров.

Спасението му щеше да е безславно,
но все пак спасение,
премина по пътя си плавно
срещайки всеобщо презрение.

Дори по последния си път
той сякаш им натякваше,
по-достойна е младата му смърт
пред тяхното бавно увяхване.

Напълно естествено и нормално
сякаш бе всичко това,
така му се пада,там му е мястото
да натяква изпод пръстта.

Фризби

Всички се вълнуваха от пролетта.Сипеха се задължителните клишета за новия живот,новото начало и хората се обединяваха от идеята,че топлото време трябва да ги направи щастливи.Поетите пишеха стихове,влюбените лежаха в градинките,а Сава играеше на фризби.Той беше добро хлапе,с права черна коса,симпатично крив нос и несъръзмерно тяло.Не се биеше като другите,не надничаше под полите на момичетата,а когато момчетата ритаха мач,него винаги го оставяха да пази на вратата.Сава нямаше нищо против.
Нямаше истински приятели и това не го притесняваше.Имаше само деца,с които играеше на фризби.Те се плашеха от него,но винаги се връщаха,защото Сава им даваше усещането за превъзходство.Това беше тяхната малка сделка.Той имаше нужда от тях точно толкова колкото и те от него.Ако за фризбито не трябваха двама,Сава едва ли щеше да играе с тях.Игрите им протичаха по детски,но човек можеше да долови делова нотка,те не играеха,а преговаряха без думи,само с неволни движения.
Сава имаше писклив глас и говореше рядко,сякаш долавяха нежеланието на хората да го слушат.Умееше да убеждава,не защото си служеше умело с думите,а по-скоро предизвикваше съжаление и хората усещаха,че му правят услуга.Той несъзнателно им помагаше да изкупуват своите грехове.
В училище не се отличаваше от децата достатъчно,за да му се подиграват или да си навлича гнева на учителките.Беше като една несъръзмерна част от цялото.Винаги носеше едно старо фризби,което беше получил от случаен минувач.Сава не се замисли за подбудите на минувача,нито дали беше редно да приема неочаквания подарък.Сава не се замисляше.
След училищевсе се намираше някое хлапе,с което да поиграе.Ръката на Сава описваше изящно движение при всяко хвърляне.Фризбито политаше с лекотата на птица.Това беше птица,която пръстите му и вятърът управляваха.Сава не го правеше,за да подчинява природата,мяташе фризбито импулсивно и всеки път,когато то напуснеше ръката му,нещо в него потрепваше.
Сава нямаше мечти,живееше на място,където мечтите не виреят.Около себе си нямаше хора,които да говорят за нещо отвъд хляб и водка,беше син на магазинерка,а баща му не се беше прибирал от 2 години.Най-хубавато нещо,което му се беше случвало,беше мигът,когато за първи път хвана своето фризби.Това беше единственото нещо,което му принадлежеше.Беше се сдобил с живота си не по-случайно отколкото с фризбито,но усещаше,че притежава само старото парче пластмаса.При всяко хвърляне той се разделяше с всичко,което имаше някакво значение.Но обичаше да го прави,защото за няколкото секунди полет фризбито беше свободно и когато се върнеше в ръката му,той се докосваше до тази свобода.
Времето се затопли и Сава не внимаваше в час.Беше винаги загледан през прозореца.Имаше час по история и учителката с патос обясняваше за свободолюбивия дух на българския народ.Сава не разбираше думите и.За него свободата беше полетът на неговото фризби.Тя го вдигна,за да го изпита.Нямаше как да и обясни всичко,което изпитваше,когато фризбито се озоваваше в ръката му след кратките мигове във въздуха.От него не се изискваше да почуства свободата,а да я дефинира.Получи двойка и продължи да гледа навън.
Децата в класа му си бяха набавили своята доза превъзходство в часа и никой не остана да играе с него след училище.Сава не беше самотен,защото винаги имаше себе си,но сам човек трудно можеше да играе на фризби.За него свободата,самотата и всички подобни философски понятия бяха абстракция.Всъщност не бяха дори абстракция,те не съществуваха,защото Сава не ги разбираше.Той ги усещаше.
Откакто имаше фризбито,то се беше превърнало в смисъл на неговия живот.Но не по начина,по който хората си го обясняваха,много по-просто.Сава съществуваше,за да усеща свободата на полета му.Децата смятаха,че е странно,учителките го тълкуваха като бягство от реалността,а за него това беше напълно естествено.Нямаше значение с кого играе,важен беше единствено моментът,когато фризбито се озоваваше в ръката му.
Той не се привързваше,за него хората нямаха лица,имаше нужда просто да играе с някого.Този ден обаче Сава беше сам.Никога не беше изпитвал нещо такова.Мигът,в който нямаш с кого да поиграеш на фризби,е мигът,в който порастваш.

Хора,помогнете!

Напоследък не спирам да мисля какво да напиша,как да предам някоя случка,каква игра на думи да измисля.Постоянно си внушавам колко експресивни неща преживявам и какво есе или разказ биха излизли от тях.Това е,защото откакто шепа хора започна да се интересува от моите писания,аз започнах да пиша,за да оправдавам техните очаквания,а не за да изразявам себе си.Аз им принадлежа.Робувам на всеки комплимент,потръпвам при всяка забележка. Идват ми мънички свежи идеи,но не си позволявам да ги изложа,защото не мога да напиша хиляда думи около една незначителна свежа идея.Опитвам се да надскачам себе си...в очите на другите.И ме е срам,признавам.Писането е като ерекцията-колкото повече мислиш за него,толкова повече моливът омеква между пръстите ти.
Една нищо и никаква публикация ми показа неприятната страна на писането-разкри ми колко съм жалък и как отчаяно се стремя към одобрението на хора,които не познавам.Оказа се,че одобрението на човек,за когото ми пука е равносилно на това,изказано от всеки друг.Аз искам анонимно,повсеместно одобрение-похвали на килограм.Готов съм да продам душичката си за потупване по рамото.Много по-трудно е обаче да не продадеш душичката си и да презреш потупванията по рамото.Това става,когато започнеш да живееш за себе си,да пишеш,защото имаш нужда,а не за да удовлетворяваш нечия друга потребност за разтуха и евтино забавление.
Несъзнателно започваш да усещаш как обществото се просмуква в теб,как похвалите и упреците формират твоите граници.Обществото разполага с много майсторски инструменти-вижда,че не желаеш да му служиш и не те обезсмъртява,обричайки те на изгнание и саможертва,а те повишава.Ако приемеш повишението,ти вече си неразделно свързан с цялата система.Можеш да напуснеш,но ще знаеш какво е било усещането на коженото кресло под чиновническия ти задник и това те задушава.Колкото повече усещаш падението си,толкова повече страст започваш да изпитваш,когато повличаш други след себе си.Непоносима е мисълта,че някой няма да приеме твоята сделка,че някой ще иска да живее за себе си.
Има едно чувство,което е винаги приятно-да паснеш.Да оцелиш дрескода,да сложиш правилната маска,да подбереш точните думи.И ние се гордеем,когато паснем,гордеем се с всичките си маски.Аз имам 2-3,които съм отвърдил,останалите са просто вариации.Едната за пред близките ми хора,тя се доближава най-много до същността ми,другата е за пред жените,с които общувам-тя има най-много проявления,и третата,която е смесица от тези две,е за пред широката публика-шут,философ,циник,полуидиот,словопохотливец.Тези маски изплуват,само ако срещу мен има друг човек,сякаш се оглеждам в него,виждам в очите му какво иска да чуе и му го предоставям.Аз търгувам с желанията на хората,за мен те са огледало.Но ако общуването се свежда до оглеждане и ние всички сме огледала,какво става,когато поставим две едно срещу друго?Безумие и величие,нищо и всичко.И ако човек съществува,само ако някой го възприема,а когато някой го възприема,човек инстинктивно надява своята маска,какво се случва,когато човек е сам?Има ли материя между различните лица и това ли е истинската същност?Ако да,то тогава излиза,че човек е истински,само когато е неопетнен от социума и че общуването ни прави фалшиви подобия на самите нас.Тогава защо общуваме,защо ми пука дали някой харесва какво пиша,защо одобрението е морковът,който движи това проклето общество?
Защото хората имат нужда да се опияняват,за да продължават да водят безмислените си битиета.Защото ако не използваш някакъв опиат,трудно можеш да понесеш безумието на земното си съществуване.Успехът,славата,богатстото са равносилни на кокаина,тревата и уискито.С малката разлика,че обществото одобрява първите и заклеймява вторите,а малцина дръзват да живеят заради себе си,а не заради обществото.Хората обичат да се друсат с успеха си,обичат да превъщат всичко в състезание като отчаян опит да му придадат смисъл.А смисъл няма и точно това ги кара да приемат все по-големи дози от своя наркотик.
Затова и аз премервам всяка своя думичка,питайки се как ще бъде възприета.Защото когато нямам успех,аз пиша така-искрено,изстрадано и болезнено и това боли,наистина боли.Боли да изобличаваш себе си,да си правиш харакири пред хора,безразлични пред чистота на твоите помисли.Усещам безмислието на всичко,но не искам да спирам,това ме поддържа жив и не ми позволява да порасна и да се примиря.Вече не знам дали искам да променям света,знам,че не искам да му позволя той да ме промени.Усещам бавно,че каузата е загубена и това ми харесва.Не бих се борил за нещо,което обществото одобрява.За какво се боря сега ли? За своето място под слънцето...или под сянката,за правото да съм встрани от общоприетото,опитвам се да се преборя със зависимостта си от дрогата на нашето време.Помогнете ми,помогнети ми,като повече не си позволявате да ме насърчавате,защото иначе ще ме погубите...

Свободата

Много ми се искаше да мога да пиша за свободата свободно,необременяван от всичките клишета,които се бяха загнездили в душичката ми.Свободата такава,каквато я чувствах,а не каквато ми я преподаваха.
За мен свободата е да можеш да отидеш при момиче и да го целунеш без да те съдят за сексуален тормоз,да можеш да останеш в неделя вечер до посред нощ,зачетен в някоя книга,без да се тревожиш,че от това ще се провали работната ти седмица,да живееш,воден по-скоро от чистото желание за живот,а не от светлите или по-скоро изсветлелите идеали на миналото.Това е да си свободен-не да нямаш шеф,а да си по-силен от него.Общуването налага прекалено много рамки,всеки наш социален контакт ни заробва мъничко,докато изведнъж се окажем в капана на многото си социални контакти,които са ни приковали в безпомощна поза.
Всъщност,помощна или безпомощна,всичко е поза,дори свободата.Тя до голяма степен е огледало на живота ни-колкото повече търсим смисъл и се стремим към нея,толкова повече се загубваме в плитките си мисли.Свободата еизкована от прекалено чист метал,който много лесно се окислява от досега си с реалността.Страхотно е,когато чуеш за някоя героична постъпка в близкото или далечно минало на човек,с когото те свързва нещо,но тези истории са винаги извадени от контекста,преувеличени и идеализирани.Свободата го налага-тя трябва да е такава...и никой не иска да узнае за другата страна на медала,за страха или за липсата на страх,които неизменно съпътстват свободните хора.Свободен си само,ако нямаш какво да губиш и вярваш в нещо.А ние имаме прекалено много какво да губим и предпочитаме да мислим,а не да вярваме.Свободен си само,ако не се докосваш до нищо и никого,ако си сам.А аз не познавам хора,които днес,напук на всичко,биха се отдали на самоцелен аскетизъм в търсене на абстрактното понятие „свобода”.
Но нека не обобщавам,по-добре да погледна себе си. Аз свободен ли съм? Да! В момента съм на 1600 км от родната ми България,защото като млад човек исках свобода.Свобода на избор,свобода на кауза и бунт,свободата,за която четеш в учебниците и се надяваш някога да изпиташ.И ето ме тук-в момента мога сам да избирам за McDonalds или KFC да работя,на кой билборд да вярвам и кой да промива мозъка ми...западното общество е богато на подобни свободи,те не са като нашите,техните свободи се изчерпват в това да е подредено и чисто.Свободни са да консумират,свободни са и да се бунтуват,докато не пречат на другите...а що за бунт е,ако не пречиш на другите?!Аз пък като една свободна частица от свободното общество ходя на Свободен университет,купувам си пържоли от свободни кокошки и мога напълно свободно да слушам тихо музика в стаята си.Свободен си да изразяваш мнение,другите обаче са свободни да нехаят за него.Свободен си да критикуваш,но не и да променяш.Много е тягостно усещането да се чувстваш малък,да съзнаваш,че нищо не зависи от теб и че можеш да крещиш,но никой няма да те чуе...или ще те чуе и ще извика полицията,която да те глоби.
За да извървиш пътя към собствената си свобода,ти трябва враг,срещу когото да се бориш и когото да победиш.А това приравнява нещата до едно просто състезание-състезание по свобода,само че тук,напук на консуматорската същност на обществото,колкото повече напредваш,толкова по-малко неща имаш,докато накрая не се окажеш гол на финала.Толкова гол,колкото миг след като си се родил и миг преди да умреш.Това е същността на свободата-тотално отричане на всичко материално в името на нещо духовно.Въпреки че и духовните „неща” не са стока...но все пак общоприето е схващането за свободата,произтичаща от поставянето на духа над материята.Или поне такава е тази,за която се пишат поеми и романи и се изнасят скучни проповеди.Подобна свобода е стояла и в основата на нашия 3ти март.Днес помним датата,подкрепена с няколко зле научени уроци по история и 2-3 набити в главите ни клишета за Ботев,но повече няблягаме над поливането на повода,а не на самия повод.Но мина и 3ти март и ние,българите на 1600 км от България,гордо си казахме „честито!”,пресметнахме наум от колко години сме свободни като нация и толкоз.Тук дори не поляхме повода,нещата минаха между другото...е,по-различно щеше да е,ако Митко Пайнера беше направил един реверанс към нашата скромна общност и ни беше изпратил някоя от своите диви,която да ни обедини около неистовото ни влечение към кич и евтино зрелище,но уви,щракахме си с пръсти сами по стаите. Напоследък съм станал много критичен към празниците,защото забелязвам тяхното обезличаване и се замислих дали наистина как могат да се характеризират последните 132 години.Свобода ли са липсата на чуждо робство,наличието на диктатура и свободията?
Няма да се впускам в бурни исторически анализи,пропити с много патос,защото покрай остарелите форми на българското образование да ни внуши изсмукана от пръстите национална гордост намразих патоса в гласа на учителите и затова аз самият не искам да уча и поучавам.Знам,че редът,който седи в основата на едно зряло общество,е предпоставка за ограничаване на много свободи,знам и че безредието ограничава не по-малко.Изобщо животът по групи е нещо крайно несвободно,защото предполага съобразяване.Това е нашият Враг-ние нямаме диктарура,нито пък сме поробени в смисъла отпреди 132 години,ние просто се налага да се съобразяваме един с друг.А за един човек,който копнее за свободата тъй както затворникът бленува да погледне небето без решетки пред себе си,няма значение дали се съобразява с паша,секретар на политбюро, „добре облечен бизнесмен” или съседа от долния етаж.Затова и аз дойдох тук,за да се докосна до опитите на хората от моята епоха да избягат на канцерската хартия,да се потопя в будната млада вълна,която отказва да се съобразява.
Не знам дали това е пътят към свободата и дали той включва бягство от една действителност,която не харесваш и напасването към друга,която те отблъсква.Не знам и дали изобщо пасвам на някое общество-такъв,какъвто съм...напоследък осъзнавам и че все по-малко ми пука за това.Или се напасваш към света,или го напасваш към теб...и двета изискват много жертви и още по-лошото,компромиси,но другите алтернативи са да живееш сам,неразбран,отритнат и потенциално свободен,или да умреш-в най-добрия случай в името на някоя кауза.Аз не смятам да правя компромиси,защото всеки един е раносилен на изгубена битка във войната за извоюване на свобода.Искам яйцето И кокошката и ще ги получа.В това се корени красотата на младостта- аз съм силен и независим(от мен не зависи нищо),така че мога да си позволя да не се съобразявам.Мога да си позволя и да целуна момиче,да остана до посред нощ в неделя вечер,зачетен в книга, без да се притеснявам,че от това ще пострада работната ми седмица и сам определям правилата,които спазвам...



P.S. Изказвам специални благодарности на цялото си семейство за това,че ме финансира,защото в противен случай в момента щях да целувам нечии задник,за да си платя наема...всеки идеалист има нужда от някой да го храни,така че наистина благодаря :)

Сесия

Февруари беше прекрасен.Все още снежен,но вече по-мек,с повече слънце и надежди.А и почти всеки ден някой имаше рожден ден,което допълнително смекчаваше края на зимата.Хората все още обичаха рождените си дни,защото на 20 старостта изглежда недостижима,живее се тук и сега,а и с всеки пореден рожден ден правата се увеличаваха.На 16 с тротинетка,на 18-евентуално с кола,а на 21-с право да пиеш в Щатите и да караш трамвай в Кьолн.Е,растяха и задълженията-да си миеш зъбките сам(поради което моите безвъзвратно пожълтяха),собственоръчно да слагаш ред в живота си(ставам в 11 и закусвам с Jack),да си съвестен гражданин(което не вашеше за мен,защото бях чист селянин) и може би да си полезен на обществото(само и само да не правя нищо измислях какви ли не световни конспирации и се обявявах гордо като противник на Системата).Сега като се замисля,май младостта ни даваше повече отколкото искаше,но никак не беше лесно да останеш млад и свободен.
Идваха ИЗПИТИТЕ!Весело се живееше между сесиите,а сесиите са само 2 пъти годишно,но дойдеха ли, косите ти побеляваха,ерекцията спадаше и всички защитни сили на организма се задействаха.А нивата на мързел в кръвта направо пощуряваха.И настъпваше едно бавно и мъчително време или по-скоро едно тъжно безвремие,когато всеки се опитваше да минимизира усилията и да повиши оцекните.Бяхме на 20,но все още ни плашеха с цифрички.Оковите на съвременния човек бяха изковани от канцеларска хартия.Образованието във формата,с която бяхме свикнали,плашеше повече отколкото обогатяваше със знания.И от училищата излизаха дебили и/или зубъри,които не бяха в състояние да работят с информация,да мислят и да създават.Това бяха простите изпълнителски кадри,които бяха достигнали завидни нива в умението си да възпроизвеждат никому ненужни данни.Като такива пристигнахме и ние Тук.Това Тук е едно място,което нямаше много общо с нашите места.Тук важаха други правила.Отначало се почувствахме голи и неподготвени за Тук,но пък после видяхме,че сякаш цял живот бяхме тичали с павета в джобовете.И постепенно започна да ни олеква и се поуспокоихме.Даже май прекалено се поуспокоихме,защото не усетихме как дойде сесията.Беше ни първа и това беше кофтито в случая.Първата сесия е като първата глътка-и в двата случая трябва да се действа бързо и решително.Ние с първите глътки добре се справихме,но някак не можахме да направим същото и с изпитите.Много беше мъчително да гледаш пожълтелите погледи на пребозалите ми колеги,които за първи път осъзнаваха какво е да си студент и че май този път трябваше да се борят повече със себе си,а не с квестори,професори и изобщо с образователната инстутуция.Трудно,с безброй безсънни нощи и заканвания на следващия семестър минаваше времето Тук по време на сесиите.Пролетта беше далече,зимата още сковаваше тротоарите и душите,а слънцето,също като студентите,бягаше от отговорност.
Много,безброй много пъти в душите се прокрадваше един катранено черен,разяждащ отвътре въпрос-какво правя Тук?! Той произтичаше от факта,че изборът да дойдем Тук си беше изцяло наш и сега за първи път трябваше да го отстояваме.Ах,колко тежко е да трябва да доказваш нещо на себе си.Като хора от Там бяхме достигнали съвършенство в това да заблуждаваме,че вършим нещо,защото на нас винаги се е гледало като на прости изпълнители и ние по един простичък начин винаги се измъквахме.Правехме малко,но навреме,а остналото замазвахме с приказки и/или прехвърляхме отговорността.Изпипан принцип,който се беше просмукал на всички нива Там.Обаче Тук беше по-иначе.Трябваше си работа.Дори самата дума ни караше да потръпваме.А на младите хора като нас се гледаше като на личности,узрели достатъчно,за да взимат решения,да мислят и да бъдат.Не се гонеха професори за подписи,не се сядаше на първия ред,за да могат преподавателите да ти виждат лицето.Тази абсурдна криеница беше отдавна прескочена. Тук да си студент беше привилегия,въпрос на личен избор,продиктуван от увлечния и желание за развитие.Студените бяха уважавано съсловие,можеха да си позволят да мислят и изглеждат както си поискат,защото бяха силни.Те сякаш знаеха какво правят,а ако не знаеха,не се притесняваха да си признаят.Умееха да боравят с инструментите на знанието,търсеха и намираха и продължаваха напред с привидна лекота.А ние седяхме и гледахме...или по-скоро сядехме,пиехме ракия и псувахме Тамошните фактори,които ни бяха довели до ръба на изпадане от центруфугата.Така поне беше в началото,защото наистина беше трудно от някой да станеш никой и да започнеш от нула,да не кажем и от минус.Ние не протестирахме,защото нямаше срещу какво и не препознавахме в хората с цветните коси нашите идеали.Изобщо нашите идеали бяха смахнати-да ти е евтино,да има ядене и пиене и да не те закачат много много.Така беше в началото...
После започнахме да се разбуждаме от този извратен сън.Появиха се мисли отвъд задоволяването на естествените нужди,зароди се желание за творчество.Това беше сигурен знак,че 1вата фаза беше вече в миналото.Обаче точно,когато се поошеперихме,дойде сесията и ни сгащи неподготвени.Който беше измислил изпитите,трябва да е бил пълният сухар,трезвеник и социопат.Винаги,когато някой се окажеше по-умен или подготвен,го заклеймявахме с това,че не знае как да живее и че ние не му искаме знанията,ако ще са за сметка на дивия ни неубоздан нрав.А за да се справиш с някаква трудност,най-креативно е да си измислиш враг,за да можеш да онагледиш пред малките човечета в себе си срещу какво се бориш.Е да де,ама тук никой не ти правеше сечено,никой не те гледаше лошо и изобщо нямаше никакви поводи за вражди.Обаче ние,хората от Там,умеехме да си измисляме причини и нямаше да се огънем пред едно подредено и уредено общество.И така,с малки,но уверени стъпки,закрачихме по пътя на митовете и самоманипулацията.
Бяхме стабилно стадо,всеки със своите извратени страни,странни навици и необичайни интереси.И може би точно това ни сплотяваше.Така е в днешни дни-желаещите да са различни се събират и си еднаквеят по групички.В това се изразяваше толерантността на нашето и/или тяхното общество-на никого не му пукаше какво правеха останалите.Това явление имаше много измерения,това,което ми харесваше обаче,беше,че в анонимността на общуването се синтезираше най-важното,без излишно обстоятелстване.21ви век беше време на сбития преразказ,хората можеха да общуват все по-свободно,но се отдалечаваха прогресивно.Властта нямаше нужда повече да се тревожи за младите идеалисти и да ги затваря в разни лагери...достатъчно беше да ги снабди с лаптоп и интернет и те сами се затваряха.В такова време пасеше и моето стадо.Бяхме единни,но това,което ме накара да се замисля,беше разликата в подходите.Всички бяхме изправени пред проблема 1ва сесия и нито един от нас не тръгна по конвенционалните пътеки,или поне не докрай.Много психологически анализи можеха да бъдат направени за нашите постъпки,още повече за липсата на такива,но важното в случая беше да се проследи движението на човешкия дух във всичките му проявления.
Стадото беше голямо,но по-близки бяхме шепа хора.Това бяхме Аз,Ти,Той и Тя,като Аз от време на време влизах и в ролята на То.Ние бяхме бандата на местоименията и в нашите територии всички си слагаха запетайките и не бъркаха пълния и краткия член.Бяхме жестоки,но справедливи...все пак идвахме от Там и в очите ни още се четеше непоколебимостта на младия,див полуинтелигент.Странно беше как се забъркахме във всичко това и как стигнахме дотук-до 1вата ни сесия.Аз учех по-ското за и от живота и много зор не си давах,обаче останалите бяха дошли с болните амбиции да доказват нещо някому и бяха доста досадни,опреше ли до учене.В моята област всичко се свеждаше до това да познаваш правилните хора,а Аз започвах от нула и опитите ми да се сближа с местните бяха в повечето случаи нелепи,затова реших да го играя кисел с претенции за мистериозен.Социопатски месеци бяха.Сега като погледна назад и май доста временце съм поизпуснал в хаотичен секс с Тя и лашкане по лекции,но пък нали най-тъмно е преди изгрев.Е предвид колко беше тъмно в момента,слънцето трябваше всеки момент да минава на наша страна.Много тягостно беше усещането,че пропускаш нещо.Още по-шибано беше това,че го пропускаш,защото сам си решил така,а убедеността в правотата на решението на един 20 годишен Аз можеше да бъде разклатена и от най-нищожни фактори.Например от сесията.Е как пък точно така се случи,че тя съвпадаше с моя рожден ден и имах да пиша никому ненужни неща в момента.Е не знам как,ама се случи и не беше крайно забавно.Изобщо ставането на 20 си беше по-скоро повод да се размислиш,отколкото да се напиеш.Това не им харесвах на рождените дни-като Нова година са-равносметки,планове и евтин алкохол.Ама да си на тази възраст и да си студент Тук беше нещо,за което много хора биха могли само да мечтаят.Та Аз предпочитах да си правя равносметките и плановете вместо да уча за сесията.С помощта на голямото си болно въображение бях измайсторил един отчасти илюзорен свят,в който една велика мисъл значеше милион пъти повече от една оценка.
Беше красиво минало,а вярвах и,че ще е красиво бъдеще.Много вярвахме по това време с останалите местоимения.Намирахме се в една междинна фаза,когато започваш да усещаш,че животът смърди,но все още вярваш,че може точно ти да го изкъпеш и приведеш в приличен вид.Той например беше по-краен от мен,умираше си да философства и да родоотстъпничи,но душичката му умираше за някоя Тамошна девойка.Много се беше нахъсал да доказва на системата,че можеше да надскочи себе си и вероятно ако не ме беше срещнал,щеше и да му се получи.Не знам дали Аз го развалих,обаче май започна да се отпуска и след няколко месеца съвместно съжителство пусна паласка и започна да отлага ученето за последния момент за сметка на жените и писанията.Силно животно беше Той,фазан,ама от добрите...и Той,и Аз си търсехме сцена и публика,само че Той беше по-амбициран,а Аз гледах по-отгоре на нещата.И добре живеехме,с някой малки премеждия(най-вече кулинарни),но като цяло добре.Бяхме идеалисти,за творени в малките си кутийки с лаптопите си.А какво правеха Ти и Тя?Ти изобщо нямаше идея за какво е Тук,струваше и се обаче,че е класи над тези,останали Там,само защото беше дошла Тук.Не беше лош човек,беше,да го наречем,семпла.Нейната тактика за сесията беше да учи по седмица преди всеки изпит и да гледа да обърше тройката,ако ли не,да обърше квестора и/или 3 големи водки.А Тя,Тя беше сладурана...определено много блага душа,любвеобвилна и мека,но и с желание да бъде нещо.Може би това беше една от основните причини да излизам с Тя.Беше забавно,защото в нашето стадо бяхме 2ма отпускари и 2ма натегачи и пак се разбирахме добре.Тя се нахъсваше да доказва нещо на Тукашните хора и на Тамошните си родители,Той се стремеше да доказва неща на себе си и на Тамошните хора,Ти се стремеше да нареди пъзела на идеалния мъж,като не спираше да добавя нови и нови парченца,а Аз исках да стана поет и висшето,барабар с всичките му сесии беше по-скоро приятен фон и добър бекграунд,а не самоцел.Аз исках да бъда добър човек.Не знам дали от слабост да живея по писаните правила,или от възрастта,но просто исках аз сам да построя света,в който щах да живея.Но не свят,лежащ на основите на полуистини и откровени лъжи,а свят,вдъхновен от чистота на изначалната доброта.Изведнъж пред мен светът беше станал необятен,но усещах,че ако протегна ръка,ще го събера в шепата си.Изведнъж се почувствах по-свободен отколкото мислих,че някога ще бъда.Имах какво да губя,но сърцето ми започваше да се пълни с красиви емоции,главата ми-с красиви мисли,а очите ми виждаха красиви неща и се чувстах жив.Това беше да си на 20 посред сесия-чувстваш се млад,жив,обичан,силен и свободен.Защото за миг осъзнаваш колко нищожни са проблемите ти в момента на фона на цялата каша,в която се е забъркал нашият понамирисващ свят.Сесията беше от онези необходими предизвикателства,които те поддържат във форма.Усещаш как с малко можеш да постигнеш много,стига само да протегнеш ръка.А идваше и пролетта-за мен това означаваше нова муза,за Той и Тя-нови предизвикателства,а за Ти-нови парченца от необятния пъзел и много литри щастие. Тези дни се насъбраха поводи...не че бяха нещо толкова съществено,но като студенти и най-вече като хора от Там си търсехме причина да се почерпим.И се почерпихме стабилно.Но дали от алкохола,дали от циганската музика(защото ракия +шопска- Сашо Роман е един математически неиздържан израз) ,а може би и от изгрялото слънчице над Тук душите ни се разтвориха,а телата започнаха да излизат от летаргията на дългата и снежна зима.Хубаво беше да усещеш как животът се завръща.Точно от това имахме нужда,защото изпитите малко или много бяха взели своето ,мислите и погледите ни бяха станали по-вели и макар млади и будни,ние мъждукахме,а не горяхме.Но този ден преобърна нещата и така започна един бурен период в едно заспало общежитие.Хубав е животът между сесиите,а те са само 2 пъти годишно...

България

Аз съм почти на 20 и в момента не живея в България.Реших да уча в чужбина сам, без да съм бил притиснат от обстоятелствата,просто исках нова сцена,нови актьори,исках трудности, развитие,перспектива и бъдеще.И едно своебразно ново начало.
Не съм избягал с подвита опашка,излязох навън,защото един млад човек има нужда от почва,в която да се развива и да разцъфне,а в момента България е едно заблатено тресавище,в което израстват подобия на цветя.Не ме разбирайте погрешно,аз обичам своята родина и се гордея с това,че съм българин(това значи да си широко скроен,многостранно развит и да има живот в погледа ти) и не критикувам,защото се имам за нещо повече от моите сънародници,а точно защото обичам България и не искам да я гледам задушена от туморите на прехода(нито от тези на комунизма).Но опитите на младите хора като мен да положат основите на гражданското общество,от което има нужда страната ни,срещнаха една доста остра съпротива от дребните души на нашето време,които по нищо не се различаваха от тези по времето на Алеко.Сивите българи,както обичам да наричам тези люде, не са явление на някоя специална епоха в нашето развитие,те са константно понятие.Те са вечно недоволни,някой друг им е крив,обичат да мишкуват и виждат в прогреса своя враг номер едно.Винаги знаят повече,ако не и всичко и не са склонни на компромиси.
Не знам кое е по-страшно-човек без мнение или човек с готово мнение.1вите са безобидни до момента,в който не нарушиш утопичната им нищета,а 2рите-те са дяволски досадни,нахъсват се от невежеството си и са неприятни събеседници.Човек,който е напълно убеден в правотата на своите идеи и вярва в тях сляпо,може или да те разсмее,или да те принуди да го напердашиш.Но пък ако хвърлиш камък в рядко ако,със сигурност ще те изпръска.
За да изградиш собствено мнение по даден проблем,има няколко подхода.Важно е откъде събираш информацията си-литература и медии или кръчми и седянки,по-същественото обаче е дали имаш капацитета да боравиш с нея.Формирането на убеждения се корени в същността на човека,а тя от своя страна много зависи от средата.Битието наистина определя съзнанието .Не можем да виним хора,които са израснали без особена надежда, подкрепа и обич за техния осакатен мироглед.Не можем обаче и да препишем всичко на външните фактори. Пролетариатът ражда пролетариат,малцина дръзват да се вървят срещу течението.Някои успяват да надскочат своя бекграунд,да се откъснат и да вървят напред.И тогава идват сивите българи.Те са от частта,която не е успяла да се отдели от предначертания си коловоз,и това ги разяжда отвътре.Светът продължава да се върти,но без тях.И те се нахъсват и озлобяват.Разбираемо,но не и приемливо поведение.Те са готови да потъпкват,да оплюват и да отричат всичко,постигнато от малцината силни.Те са масата в България.
Малко ми е неудобно,когато си говоря за живота с някой познат,останал у нас.Не защото съм си повярвал,не защото се изживявам като нещо повече,или се взимам насериозно,просто защото аз съм имал шанса да изляза навън и да разширя хоризонитите си.Младият човек има нужда от поле за изява, подкрепа и най-вече от бъдеще.Неща,които ако не си нечии син или дъщеря,в България няма да получиш.И това озлобява и нахъсва още повече,защото постепенно придобивките на успяващите-морални и материални, нарастват. Винаги съм се чудел дали хората сме изначално добри,лоши и изобщо имаме ли наистина заложени качества,или генът на добротата не се предава по рождение.И ако личните качества придобиваме,а не наследяваме,то от кого?Макар ясно да осъзнавам,че личността е нещо много комплексно,смело бих казал,че средата наистина оставя най-големият отпечатък.А блатото белязва до гроб.В България човек не е толкова голям,колкото са големи мечтите му,а толкова,колкото му позволят.Сивите българи не са щедри на поощрения и подкрепа.Те са наистина странно съсловие-псуват куцо и сакато за това,че светът не е справедлив,а всъщност не искат справедливост.Искат просто те да са отгоре на кюпа.А иначе светът наистина не е справедлив.Мнозина диктатори направиха своите социални експерименти с цената на милиони човешки животи и пак не успяха да направят го направят еднакъв за всички.Но хората също не са равни.Идеята за равенеството е съществува само в утопиите,с които се приспиват масите.Но какво става с ценностите,идеите,надеждите и перспективите при рязка промяна на строя,или с други думи-вярваме ли в нещо все още и ако да,в какво?
Не мога да направя обстоен анализ на темата,защото преди ’89 не съм живял,а историите в кръчмите,пропити с носталгия и умиление,не са сериозен източник на информация.Горе-долу половината от следващите 20 години са ми несъзнателни,или поне не съм се задълбочавал в тълкуването на социалните течения,промените и търгуването с надежда.Но нека опитаме...
Исторически погледнато,годините след падането на Желязната завеса и комунизма са може би най-смутните години в новата ни история.Стабилността на страната беше разклатена от множество промени,нескопосани политически ходове,а този период най-ясно се характеризира с началното натрупване на капитал на силните днес-в повечето случаи по начини,встрани от закона.Смениха се прекалено много правителства-като изкарването на цял мандат се считаше за истинско постижение,а за 2 поредни не можеше да става и дума.Радикалните промени в търсене на спасение показаха наистина колко отчаян беше,а май и продължава и да е българският народ.Нямаше я сигурността под мотото”аз ги лъжа,че работя,те ме лъжат,че ми плащат”...преходът от планово стопанство към пазарна икономика премина с възможно най-много сътресения,причинени от интересите на зародилите се „нови българи”(които аз така любовно обичам да наричам „тумори”).А хората бяха свикнали да бъдат управлявани с желязна ръка,да им се определя път и да бъдат послушно стадо.И по-неприспособимите окапаха.Перспективите бяха-емиграция,захващане със сенчест бизнес,или яко бачкане за малко пари.А надеждата-тя остана някъде между казана за ракия и бурканите с туршия.Така поне беше в началото...
Надеждата на българите винаги се е кореняла в това някой спасител да дойде и да оправи нещата,позиция на изпълнители,а не на хора,вярващи в себе си и готови сами да коват съдбите си.Това е исторически предопределено. Каква е цената на един българин? Няма нужда да правите калкулации – отговорът, обективно или субективно, е наложен от самите нас, от медиите, от предразсъдъците, от реалностите – ниска. Затова имаме нужда от нова история и пренаписване на старата. Светът винаги го е правил по време на криза, прави го и в момента – генерира митове. А нашата, българската необходимост, е спешно да се пренапише най-новата ни история. По холивудски – с хепи енд, в който добрите получават това, което им се полага. Защото от времето на Ботев и Левски, България не е генерирала митове, които да повдигат духа и самочувствието .Точно обратното - цялата ни нова история налага образа на българина като вечно губещ, маловажен, в най-добрия случай – тарикат. Липсва ни самоуважение, което се гради с векове. Разликата е в посланията на исторята на всяка нация.А от националното самосъзнание идват повечете проблеми-губи се и надеждата.И това е може би нормално-това е надежда,с която се подиграха прекалено много хора.Същата тази надежда в момента е възложена на един човек,когото няма да коментирам.И този път сякаш е като за последно,защото повече не остана.Перспективите днес са малко по-слънчеви,работа се намира по-лесно,в големите градове се живее относително добре,но назрява един сериозен проблем-заражда се една диктатура,срещу което обществото мълчи засега.Странно,но 20 години не можаха да излекуват подръжниците на комунизма и бленуващите за едно тоталитарно управление и силна ръка са застрашаващо голяма част от имащите право на глас.Просто демократичната идея не можа да се наложи в сърцата на хората...демокрацията изначално като строй е създадена за защита интересите на големите предприемачи и собственици,а такава класа не се зароди в България.Доста изгубено време бяха последните 20 години,доста надежда се изгуби някъде по пътя на прехода,а перспективите все още не са розови.
Но стига тъжни коментари,прекалено съм млад,за да съм толкова отчаян от живота-дори самият факт,че съм млад и свободен,е достатъчен за малко оптимизъм.Какви са моите перспективи-да се възползвам от шансовете,които съм получил досега и да стана шеф.А ако не искам да стана шеф?? Че кой в България не иска да стане шеф  Всъщност шансовете пред мен са толкова големи,колкото им позволя,защото в момента пред мен светът е отворен.За да се изгради това национално самочувствие е необходимо да се стартира от личността. От всеки като мен.Просто е като формула-преставаш да гледаш новините,в които водещи са темите кой колко е откраднал и кой кого е убил;интересуваш се от прогреса...създаваш свой продукт,а не продаваш чуждите;започваш да работиш за личния си успех и не чакаш някой да оправи държавата вместо теб.Само с чакане и прекланяне на главите видяхме по метода на пробите и грешките,че не става.Това,в което в момента вярвам и се надявам е,че сегашното правителство няма да направи нещо сериозно,най-малкото защото няма план за действие,а работи „на парче”,но ще създаде гражданско общество...или по-скоро чрез липсата си на позиция по важни обществени проблеми,ще мотивира хората да вземат нещата в свои ръце.А това ще е най-голямата крачка по пътя на прехода.Демокрацията не може да съществува без това явление,а аз вярвам в нея.Защото тя определя моите перспективи за реализация като свободен,зрял и мотивиран човек.Усетиш ли,че имаш почва,в която да разцъфнеш,надеждата бавно се връща в сърцето ти...А патриотизмът се корени в това да развиваш себе си без да се съобразяваш със сивите българи,като по този начин да помогнеш за развитието на България.

Хаос

До мен са книгите,
Сякаш изпели своята песен,
Във мен са римите,
напомнящи на пъстрата есен.

До мен са хората,
Забързани и устремени,
В очите им чете се умората,
Но те няма да бъдат спрени.

Те ще продължат,
Майната им на книгите и есента,
Без усмивки,но и без да тъжат,
Ще преминат тихо през младостта.

Ще продължат,докато могат,
Ще продължат и след това,
Ще подминат дявола и бога,
Няма да се спрат и след пръстта.

Вървящи смело,сигурно и глухо,
Без път ,цел и идея,
Превръщайки се в лято сухо,
А на мен ми остава просто да остарея.

Сам съм виновен за своето безредие,
Нямам сили да се променя,
Сам съм виновен за тягостното безвремие,
Нямам кого повече да виня.

Не знам какво да ги правя овехтелите книги,
Не знам и за кого ги пиша пустите рими,
Май и аз съм изпял своята песен,
щом в пролетта на животa си мисля за есен.

Това е слабостта,която ме обзема...
Слабостта на младостта.
В битието няма всесилна теорема...
И в душата ми нахлу трезвостта.

И паралелният ми свят се пропука,
Прекалено много лъжи,
Един ден на вратата ми се почука,
Истината дойде за наш’те души...

Наздраве!

Отмина и януари...с него и многото именни дни и другите празници,та като поизтрезнях,се замислих за смисъла на всичко това.Отдавна сме се отдалечили от християнството и не вярваме в чудеса,но продължаваме да честваме дните,посветени на нашите светци,Коледа,Великден...но защо? Дали е просто навик,страхопочитание да не си първият,дръзнал да се отклониш от правия път,или пък просто поредният повод да се хапне и пийне юнашката.
Това с навика е доста характерно за хора,които вървят без път и идея,за слаби духом,изгубени между ежедневните си проблеми.Същото важи и за 2рата групичка,само дето те имат своя път или по-скоро коловоз,но той им е бил наложен и те не са достатъчно силни,за да излязат от него.Най-много остават обаче тези,които гледат на празниците като на добра причина да се почерпят...като се замисля,май всички сме така,което е тъжно.И доста първично.Кое кара българите(както и вероятно повечето славяни) да жадуват така силно употребата на алкохол?
На първо място може би е липсата на надежда,която се корени в трудното битие.Алкохолът предоставя паралелен свят на изгодна цена,доближава те до това,което винаги си искал да бъдеш,но никога не ти е стискало,алкохолът дава смелостта на малките души,с него всичко,дори и ежедневното общуване,изглежда по-лесно.Но за повечето все още якото пиене е символ на простащина,низост и липса на възпитание и обноски и затова то трябва да бъде оправдано!А оправдания дал Бог-буквално.Няма ден в църковния календар,в който да не се чества нещо-я смърт нечия,я възнесение...но нещата не свършват дотам,все пак живеем в 21ви век,вече всеки с малко повече власт и пазарен нюх се опитва да изведе в култ неща,които да се честваме.И доста успяват-най-типичен пример е дядо Коледа,продукт на кока кола.Свети Валентин е също успешен пазарен трик,ето че само и само да се напием и да правим секс сме готови да си внасяме празници и от чуждите религии.Ами баловете и 8и декември-ако някой ми каже в името на какво си маха главата,ще го призная. Любим все пак ми остава 2ри февруари-бау бау.Има дни на всичко и всеки-има и евтин алкохол...като поставим така нещата,звучи доста плашещо и нагласено.Звучи и много удобно-за покоряването на една страна,един народ,или дори отвъд е необходимо много малко-да отнемеш надеждата на хората,а после в малки дози да започнеш да им продаваш щастие.Щастието,което те никога няма да изпитат трезви.Не ти връзва с жените-напий ги,не ти върви в кариерата и личния живот-напий се!Лесно е.А като прибавим и традициите в производството на спиртни напитки в мазета,казани и знайни и незнайни бараки у нас,ситуцията започва да намирисва много сериозно...на джибре!
Но нека не сме песимисти докрай,а да потърсим други основателни причини да се пие.Студеното време е много удобно за срамежливите пияници,само дето това глобално затопляне направо им нанася удар под кръста.Добре че вална много снежец тая зима,че иначе що ракия трябваше да чака по-убедително извинение да бъде употребена.Има го социалният елемент на алкохола-той обединява.Сбирките на по чашка са влезли прекалено дълбоко в националните ни бит и култура и за изкореняване не може и дума да става.И не говоря само за пияниците по селските кръчми,говоря и за пияниците по градските кръчми-немислимо е да отидеш на дискотека и да чукаш мацка,ако не я напиеш,не я надрусаш,или не я изнасилиш.Може да си много готин,но в момента правилата са такива...а ако не си много готин,още по-добре за теб.Има го и битовият алкохолизъм-всяка вечер на по ракия и салата.Идилия.Не можеш да виниш хората за техните малки удоволствия.Ако бачках по цял ден,а после на плещите ми падаха и всички домашни задължения,вероятно и аз щях по-честичко да си попийвам.Ние,младите, сме пишман пиячи-пием рядко и некачествено,това е като да четеш рядко-ставаш полупияница и полуинтелигент,което е наистина безславно.Като видим пиене,се нахвърляме жадно,защото нямаме търпение да изживеем полагащите ни се 10 минути дилируим.Няма култура на пиене,което предвид отсъствието на култура изобщо,сякаш не е много притеснително,но пък тази липса поражда много грозни гледки.В Германия имам чувството,че състудентите ми едва сега изживяват това,което за мнозина малолетни беше начин на живот в Double Vision и Amor.Не знам кое е по-кофти-да видиш 14 годишен,омотан в тоалетна хартия на някоя пейка около НДК в 9 и 30,или 20 и няколко годишен в същото състояние на пейка до Бранденбургската врата.Май и двете смърдят.Явно просто съм свикнал повече с 1вото и като видя мъжага в силите си,очаквам чудеса от героизъм(под бутилка е смешно).Явно 19 години в България остават неизлечима следа.
Обичам няколко мърди изказвания по повод пиянството и поводите.”Някой пият от мъка,други от радост,трети-от сутринта”определено най-точно улавя духа и дъха на българите.Ние сме племе,което пие всичко,което изгаря,праска всичко,което мърда и не вярва на нищо,което кърви 5 дена и не умира.Също обичаме и разнообразието и не признаваме граници-„ракия и бира,и водка,и ром-пиеме всичко,дай одеколон”.Но най-формиращи са „крушата не пада по-далече от сливата”(поетът е имал жълта къснозрейка,която седи в основата на 55 градусовата пърцуца) и”с какъвто се събереш,с такъв ще се напиеш(по-благозвучно е с”ще се на...любиш”,но за целите на статията съдържанието е променено).А”по-добре известен пияница отколкото анонимен алкохолик”си е направо поощрение за достигане на нови висоти.
Когато нямаш скъпа кола,жена ти е грозна и те бие и не можеш да си видиш оная работа от шкембето,не ти остава нищо друго освен да станеш квалитетен пияч.Всъщност ако си готин,алкохол не ти трябва,а ако не си-той няма да ти помогне,но май хората обичат да пият заради надеждата,която дават спиртните напитки.Черният дроб е крайно разтегливо понятие,махмурлукът е победим със зелев сок,а безпаметността се котира в момента.Така че наздраве!Аз намерих удобното извинение,че In vino veritas,и не ми остава нищо друго освен да вървя с бодра крачка и леко полюшване към истината,пък била тя и горчива като отлежал пелин...
02.02.2010г.(в очакване на Трифон Зарезан)

Германия в 1000 думи

В Германия съм от около 4 месеца и не съм вникнал в бита и културата на немския народ особено много,но когато си говоря с близки,роднини или пък свалям българки,всички проявяват солиден интерес как е по немско,вярно ли е,че швабите са руси,подредени и студени,пият бира и карат Голф-ове...хората обичат клишетата,те им дават малката доза сигурност в обърканото им ежедневие и упорито се придържат към тях.Тези от предишното поколение,веднъж забили някоя източногерманка по морето,са верни до гроб на идеята за реда,окосмяването и бирата.А моето поколение ли-почти не познавам хора от моето поколение,на които все още им стиска да отидат на море без лаптопите си и да забиват мацки...така че и те се опияняват от преувеличените истории на бащите си и клишетата продължават да живеят статично в динамичния ни свят.
Но какво става,когато,нахъсан от цялата рода да отидеш и да им покажеш на тия неграмотници в Германия колко сме умни българите,ти попаднеш на място,където не те пускат в най-яките клубове,ако си изтупкаш лъскавата кола отпред,хората с пирсинги по цялото лице говорят като потомствени аристократи,трудно различаваш половете и се чувстваш културно и емоционално изостнал.Всъщност изостаналостта в това отношение е един от големите плюсове на България,защото определено в големите европейски столици виждаш като с машина на времето накъде се е опътила и нашата родина и че опадъкът на нашето общество е неизбежен.Но все пак си изостанал...нямаш нито една придобита дупка по тялото си,и кецове нямаш,и косата ти е в един единствен цвят,който пък от своя страна не би отивал на нито един модерен шал...подстригваш се и гледаш да си спретнат,но от километри миришеш на източноевропеец.Водиш едни и същи монотонни разговори,защото за повече не си достатъчно добре езиково подкован,а и кой иска да си говори за живота с един българин.Философстването е приоритет на хората с шалове и очила от 80те,те са „релевантни”,на теб ти остава да тренираш повече,да четеш повече и да подобно на Вазовите хъшове да се събираш с несретници на твоя хал,да пиете ракия, да разреждата с чешмяна вода и да мечтаете.
Иначе немците не са студени,просто държат на личното си пространство...нещо напълно непознато за един българин.И да,тези,с които аз общувам,са интелигентни...носят своята отговорност,че имат шанса да учат и не се размотават,подреждат си ангажиментите така,че да могат да се забавляват,да пътуват и да се чувстват пълноценни като хора.Тук,ако вършиш добре това,за което ти се плаща и не пречиш с действията си на никого,имаш пълната свобода да правиш каквото поискаш.Имаш и възможности.Но това е свобода,чието истинско значение много убягва на един българин.Свобода,която произтича от ред и организация.Кой е по-свободен-един немец,или един нашенец...не знам,наистина не знам.Тук е прекалено уредено,животът ти протича между разписания и работни времена.И неусетно започваш да се роботизираш...странно е,че хора,които имат толкова възможности и желание да бъдат различни,са толкова еднакви.Държавата вече не вкарва в коловози...силово.Прави го чрез поп културата.Няма да засягам темата за глобалните конспирации и промивки на мозъците,но ако прекараш повече от месец в една развита съвременна държава,неусетно започваш да се променяш-и като визия,и като начин на мислене.
Хубавото на Берлин е,че е мултикултурен,но пък на моменти е прекалено шарен и не се свиква лесно.Имаш всичко,което ти трябва,за да живееш,обаче лека полека започваш да ставаш лаком.Полуфабрикатите отстъпват пред био зеленчуците,отровните кренвирши-пред охладеното месо...започваш да заемаш своята отредена роля на гайчица в голямата консуматорска машина.А усмихнатите руси глави от билбордовете те насърчават да продължаваш докато изведнъж не можеш да си представиш живота си без определена марка минерална вода.Това е Германия.Тя не е по-различна от останалите западноевропейски държави.Не мисля,че е скучна...ако на 19 изобщо успяваш да скучаеш,значи проблемът ти изобщо не е в Германия-та :) Младите хора тук са като младите хора в България след 2-3 години.Колите са чисти,без излишни конски сили,бирата е хубава,вурстчетата-също.Не знам как им е телевизията,предполагам същите щуротии като у нас,само че с повече инвестирани пари.Парковете са чисти и по пейките няма тийнейджъри,които се натискат и пият бира...или не са пораснали,или са го надраснали.А жените са готини,ходят много по-естествени отколкото в България.Когато са на дискотека,се обличат по-придизвикателно,когато са на работа или в университета-семпло,с придържане към личен стил.Просто са се научили да не бъркат боя и ситуацията.Рядко ще видиш двойка студенти.Виж,студенти по двойки,които се ровят във Фейсбук или нещо от сорта-дал Бог.Явно комуникацията еволюира.Иначе хората и тук,и у нас се борят за същите неща-признание,успех,реализация,сигурност.Само че те си отсояват позицията докрай.Политиците служат на народа и мутри няма,или поне не в смисъла,в който сме свикнали да ги виждаме в България.Няма я показността.Хората си купуват качествени неща,но по-скоро за себе си,а не за да парадират.Берлин наистина е странно място.Тук ако отидеш с кола на университет и хората се дистанцират леко.Защото младите не е нормално да карат скъпи коли,за младите има метро и колелата...добър житейски урок,който те приземява малко.Тук скъпите коли ги карат зрели хора,хубавите жени са над 30-35(кой ги кара тях очаквайте в следващата ми статия),а спокойствитето е начин на живот.Звучи странно,но се свиква.Много рядко имам поводи за стрес,причините за който произлизат единствено и само от мен самия.Научаваш се да подреждаш живота си-нещо много ценно за човек на 19.Ако искаш да бъдеш,бъди...ако си чужденец,няма да е лесно в началото,но поне знаеш за какво го правиш.Защото младите хора са жадни за признание,а това общество е щедро на поощрения.И странно,но не се чувствам смазан от нещо.
Тепърва започват по-големите ми изпитания-да си намеря работа,да участвам активно в (не)правителствени организации,да гоня успех в професионален план,но не за сметка на личния.Оптимист съм,имам всички предпоставки да успея,въпрос на избор е накъде да насоча усилията си.Германия не е по-справедлива от България,борбата си е борба.Много още имам да и дам,вероятно неколкократно повече ще си вземе сама,но засега това е пътят.За мен България не е затворена страница,напротив...просто в момента имам нужда да се чувствам пълноценен,да правя нещо смислено,а не да блатясвам умствено и емоционално и да се надявам на чудеса.Не вярвам в чудеса,късметът е естествено продължение на усилена работа,а трудността е това,което прави ежедневието интересно.Остава ми да си наложа само 2 неща-самодисциплина и самоконтрол...но не бързам,рано или късно ще ми ги наложат.
Ако някой се интересува истински от Германия,тази скромна статийка с впечатления е само отправната точка за задълбочаване в местните бит и култура...ако ли не-тя е един удобен начин да затвърдите клишетата,които живеят в душите ви и да продължите да се тъпчете с мита,че от наш’то по-хубаво няма :)

България-родина на всички безотечественици

Винаги,когато реша да пиша за философски понятия,първо се запознавам с мненията на големите преди мен-мнения,които и до днес повтаряме като глухи клишета.Домът...моята крепост;домът като символ на родината;домът като извор на живот,топлина,подкрепа.Като се замисля,институцията Дом е може би единствената,която е останала сравнително стабилна,неопетнена и все още носи своята тежест у нас.Но в душите на моето поколение живее една друга представа за дома-дом е там,където ти е хубаво,където си пълноценен,където създаваш нещо и то бива оценено.И тук идва демитологизирането на схващенето,че дом и България се препокриват.
Едно от най-неприятните усещания за младия човек е да се изгуби-да усети,че пътят,по който е избрал да върви,не е неговият път в живота;ценностите,в които е вярвал,да се сгромолясат,да се окаже сам и изостанал от всичко,случващо се около него.Тогава се пречупваш и израстваш-по-зрял,по-силен,по-готов да се справиш със света,но и много по-самотен и нещастен.Тъжно е,когато за първи път осъзнаеш,че светът е голям,а спасение всъщност не дебне от всякъде;когато изведнъж получиш своята свобода,но не си бил готов за нея;когато не знаеш кой си,накъде отиваш и защо...Не трябва да се драматизира много,да си млад и свободен е безценно,но не е лесно да останеш такъв,защото неусетно започваш да усещаш как животът бавно,напоително и монотонно оставя своя отпечатък върху теб.
Много е модерно да си млад и неразбран,всички тийнейджъри си умират да се правят на енигматични,да се затварят в себе си и да се депресират.Когато си говорих последния път с баща ми на тема „търсене на себе си”,той ми каза:едно време нямаше такива неща като да намираш себе си,едно време имаше 2 години казарма,а за да се избегнат подобни отклонения,младият войник никога не биваше оставян без работа...за да не мисли за глупости.Дали намирането на вътрешен мир е глупост,е спорно,но безспорно много по-лесно е било да не се губиш,оставен да вървиш сам,а просто да бъдеш вкарван в коловози.А днес коловозите не са каквито бяха,днес поп и рок културата внушиха на всички,че са специални и че нещо зависи от тяхното себеоткриване и изведнъж хората се юрнаха да се намират.Колкото и да ми е неловко да го призная,и аз,повлечен от тълпата,поех по собствен път,загубих се с надеждата да се намеря...и ето как за мен понятието дом стана много разтегливо.
Възпитан съм в дух на патриотизъм от достойни хора,които са направили своя избор да останат в България и твърдо са го остоявали в най-смутните български години от новата ни история.Те никога не са си позволявали да винят когото и да било за състоянието на страната,а са заставали зад градивната позиция сами да изработват благосъстоянието си.И аз съм попивал-повече като личен пример и по-малко като поучения.Чувствам се горд ,че произхождам от честни,истински хора с морал,ценности,характер,самодисциплина и самоконтрол.Но изведнъж аз напуснах гнездото с добри чувства и моят дом се изгуби някъде в миналото,за да го намеря в настоящето...но вече друг и на различно място.Много мислех за връзката топос-време що се отнася до величината дом.Всъщност домът няма голяма връзка с мястото.Да,бащината къща е само една и особено ако познаваш всяко камъче по нея оставаш емоционално свързан завинаги,но домът е там,където си обичан,уютно ти е и знаеш,че има някого,с когото да си побъбриш.Странно,но в момента моят дом е едно от най-евтините общежития в Берлин.И се чувствам добре.Тук е моето вкъщи не заради шарените стени и намерените мебели.Тук е моето вкъщи,защото имам близки хора и не съм сам.И най-хубавата недвижима собственост губи блясъка си,ако нямаш с кого да я споделиш.А аз имам...моят капитал са младостта,идеите ми и старата ми тетрадка.Когато си млад,не тежи да ядеш сандвичи и спите по няколко човека в стаята...даже помага.Това е романтиката на младостта.Както би казал Дейниъл,виден мускетар от четвъртия етаж,”да си млад и да нямаш пари те изгражда като личност...и те разгражда като човек”.
Ето колко малко му трябва на младия мечтател-няколко филийки,много надежда и перспектива,един-двама съмишленици и малко публика.Ето така една малка шарена стаичка става твоят дом.А малкото мърсотия по пода,виковете на разгонената съседка и тоалетната без вентилация не могат да развалят магията.Защото за всекиго идеята за дом е силно идеализирана,тя е отвъд материалното,домът е там,където духът и тялото са свободни...

Писмо до Маxim

Здравейте,редактори(или секси секретарки...не знам кой първи ще има честта да се докосне до моето иначе толкова интересно писмо)!

Няма да досаждам много-аз не съм такъв,а и наистина държа да си останем приятели(проблемът не е във вас,просто май на ви заслужавам...или?!)Аз съм Илиян,приятно странен дългуч,живял в културните столици на Европа-Перник и Берлин,родом от София(но рядко си го признавам,особено ако съм на 2 туби бензин от нея),космополит по дух и космонемит по тяло.Преди да продължа да сричам седмокласни лафчета,ще ви кажа защо ви пиша.Аз съм на ръба да изляза от пубертета и като всеки „тийнейджър”,претендиращ за влечения към (полу)голи жени,остър и интелигентен хумор,граничещ с простотия(но нали в живота на един мъж са важни само простотата и простатата) и всички останали забавни и да кажем поучителни неща,които помествате на лъскавите си страници,искам да се докосна до списанието(по възможност и до моделките)и да бъда част от него.Знам,че бяхте обявили конкурс за автори и също знам,че съм го поизпуснал,но път във вашата работа сроковете са относително и разтегателно понятие и ще се радвам,ако прочетете писмото ми(все пак във ваша чест се изкъпах и си махнах черното под ноктите преди да го напиша,а и наслагах всички запетайки...ако не за мен,то заради тях ми дайте шанс да се пробвам).Това беше лекото ми встъпление,ако сте прочели дотук,надявам се да не решите точно сега да се задявате с колежката/колегата и да продължите...о да,продължавайте,невероятни сте,о да,ох,ох,свърших...а всъщност точно започвам 
Няколко(да кажем 10) нелоши причини да ме вземете на работа
1.Като съм се родил,всеки от супергероите на нашето време ме е орисал и в момента съм величина от огромно световно значение.Дори в определени краища ме използват като мерна единица:готин,по-готин,най-готин,Милко Калайджиев,Тони Стораро,Бойко Борисов,Чък Норис,Аз(взел съм по нещо ценно от всеки от тях-имам почти девствен мустак,зализвам се с вода и захар,гледам тъпо и веднъж се бих с лошите)!

2.Не съм лош човек...даже според една моя много евтина позната съм най-добрият;мога да я доведа в редакцията да го потвърди...а ако ме назначите след тази точка,мога и да не я водя...приемете го както искате,знам къде живеете и ще ви звъня посред нощ,докато не се предадете пред психическия тормоз и/или не ми плеснете един зад врата.

3.Чета доста,пиша доста-като почнем от Нов Фолк Ревю,минем през задължителните в днешно време наръчници „10 начина да се забавляваме с плюшеното мече”от Боби Турбото и „8 бързи съвета как да прилъжем среднотъпа селянка да ни направи свирка”-автобиографията на Сашка Васева,та стигнем до настолните за всеки пъпчивец”Хари Потър”(който вече толкова остаря,че трябва да му викат Харолд Потър”,а вечер се приспивам с нивото на река Дунав в сантиметри,горещите новини от БАН и речите на Хитлер наобратно.А писането-пиша sms-и и участвам във всички телевизионни викторини по телевизия Планета,пиша с маркери в тролеите,защото съм G,писах и двусмислени бележки на класната,но откакто дойде мъжът и,мога да пиша само захапал химикалката.Гордея се,че преди да стане това с банда съмишленици издадохме малка книжка с поезия и есета(изпращам ви моя малък принос...идеята за книжката дойде преди да завършим училище и решихме да оставим нещо след себе си).
4.Имам поглед върху света-в момента със студент по политология в Берлин и разучавам как да източа ДДС-то от семестриалната си такса,работя над себе си като пия ракия и псувам на майка,гледам лошо и не пропускам повод да си сложа очилата D&G в дискотеката да видят тия немски пачи кой сега е номер 1!А когато не работя над себе си,работя над някоя колежка,дръзнала да дойде у нас „да учим заедно”(да,още му казваме така).
5.Имам кафяв колан по карате и съм сигурен,че доброволно ще ме вземете...за служебната кола и собствения офис ще се разберем насаме.Учител в духовния и физическия смисъл през 8те години откакто се занимавам с това ми беше Светльо Витков,който изигра много важна роля за формирането ми като човек и простак.

6.Извратен съм и няма да закачам моделките.За пред обществото лансирам тезата,че съм се пренаситил от манекенки,защото 2 години съм бил спасител на Слънчев(което е горе-долу така...пари не се изкарват,но сексът ти е безплатен).Доста малко се връзват на тази история,но аз държа да съм редовен в плащането на Данък Обществено Мнение(ДОМ)!Цялостно предпочитам жени като мамути (с проблеми с метаболизма)...такива,които слагаш на леглото голи,пляскаш по петите и яхаш вълната(къде ще поставите ударението,оставям на вас).Веднъж една такава дама ме налегна на гола пружина...и изкара фиде!Защо тогава толкова се бутам при вас ли-2 причини:с надеждата да се излекувам(Максим е като санаториум за болната душа-хаха),а ако не стане,да имам по-правдоподно алиби,когато отида на лов за глигани(винаги взимам пушката за грозен дивеч...от грозното можеш да си извадиш поука,от хубавото можеш само да си го извадиш)

7.Знам няколко езика.Омислях да напиша френски или езика на тялото,ама да си имаме уважението,не сте девствени гимназистки.В интерес на истината съм много добре с английския и немския(нискобюджетното американско и немско порно с баби ми спечели солидни познания,че даже и дипломи,но доведе и до доста болезнено протъркване).Иначе сега уча руски(обогатявам плажната лексика за лято 2010,вече мога да декламирам Пушкин,въпреки че се съмнявам,че ще има нужда,ако от джоба ми се подават очилата с диаманти като на P Diddy и/или бутилка водка(русите главички много кълват на блестящи неща).

8.Мога да общувам(случвало ми се е и няколко пъти да го правя без Facebook,Skype и другите щуротии за незадоволени путьовци).Абе да се го кажем,голям пич съм,даже докато пиша това си посегнах 2 пъти. Доста критичен и циничен съм,не се взимам насериозно и от около 2 седмици знам какво искам да правя с живота си-искам през 2010 да издам 1вата си самостоятелна книжка,да си купя мотор,да си завърша добре учебната година и да пиша за вашето списание.Трябва да ви благодаря(честно,не се мазня)...тези приоритети определих,след като прочетох последния ви брой...а животът на младата душа е много по-лесен с цел и посока.В момента сте единствената българска медиа,която си позволява да критикува креативно(а не само да критикари) мозъчното затлъстяване,разпространяващо се все повече в България.Силна позиция,която малцина могат да си позволят.Искам да съм от вашата страна на барикадата,да бомбардирам ширещата се тъпота ,да давам свеж и вдъхновяващ поглед върху живота.Не съм меркантилен,приемам Максим по-скоро като кауза,а не като възможен бъдещ работодател.Вие пишете за проблемите,явленията и всички случващи се в България щуротии отвътре;ако решите да ме включите към вашия екип,ще имате поглед отвън от млад българин,който иска да променя света и на когото наистина му пука.Сделката изглежда справедлива-вие ми давате надежда,цел,път и посока,аз ви давам свежа визия отвън навътре(плюс левия си бъбрек).
9.Интересувам се от 4-5 неща извън футбола,колите и секса(всъщност ще си призная,че на тема футбол хич ме няма),но пък знам думи с повече от 4 срички и съм готов срещу солидно заплащене да ги използвам!Отговорен съм-почасово гледам деца,възрастни хора и сръбски филми по домовете,а през останалото време сипя клишета пред незадоволени немски лелки и пиша писма на списания,омбудсмана и Сергей Станишев.Отлично опитно зайче съм(‘ем съм малко тъо,’ем обичам садо-мазо),мога да пея песни на Филип Киркоров и да си мърдам ушите(за още по-солидно заплащене мога и 2те едновременно).Ако ме назначите направо за главен редактор,ще ви кажа къде се намира G-точката и колко сюрреалисти са необходими за завиването на една крушка(все знания,които според мен рано или късно ще ви потрябват).

10.Безкомпромисен и чувствителен съм,не съм дребна душа и не мисля”на парче”,не ходя наведен(наведената глава сабя не я сече,но наведеният ходи подсечен).По-скоро съм мъжкар,отколкото женкар,социален съм до костите на мозъка си,гърчав и нахилен съм през повечето време,само по Коледа се цупя и пускам любовни дръжки.Мозъкът ми винаги тиктака тактики,като всеки писач по призвание съм винаги подозрително настроен към случващото се около мен,раздавам го непукис и обожавам сцената...в България ходя много често на театър,а в момента Берлин е моята сцена и вече съм понасъбрал и няколко едноклетъчни,които да ме аплодират.

А за да сме обективни,ето и няколко нелоши причини да не ме взимате на работа-много съм готин и моделките ще се лепят повече на мен,отколкото на вас;неорганизиран и леко мързелив съм(вижте кога ви пращам това),но откакто живея сам се поочовечих малко;лъжа доста(което вероятно ви е станало ясно от писмото ми до тук);обичам да споря,но не съм конфликтен тип;на 19 съм и тепърва навлизам в света на философията,естетиката,хедонизма...но пък за скромния си житейски път съм натрупал доста от всичко и с малко начална скорост мисля,че доста бързо мога да ви догоня.Не съм конте,просто природно съм ослепителен и ще ви се наложи да инвестирате в слънчеви очила(горещо ви препоръчвам гореспоменатите с блещукащи камъчета или такива с щори...дРУСАЛКИТЕ по морето направо умират за такива). Широко скроен съм,но помня,когато някой ме прецака.Не нося много на алкохол(от има-няма една дамаджана съм долу).Изостанал съм откъм свежа чалга и пръстите ми не щракат както едно време;и хаусче не слушам много...само като шибам на задна и включа на автопилот.Ям жълт сняг и карам Лада Нива,която паркирам по слух.
Като се замисля,това е с 2 думи за мен,иначе сухо-биографично съм следният:

Име:Илиян Любомиров-легнал конскомолски секретар и се събудил потомствен аристократ
Рождена дата:25.02.1990(в случай,че го чете жена и се интересува от зодии)

Пол:мъжки
Образование:7 години квартално училище
5 години немска гимназия
1ви семестър политология в Берлин,Германия
Стаж:по специалността-не,иначе не съм работил само поп и балерина
Специални умения:дипломи за ниво C1 по английски и немски(CAE и DSD);спасител и член на БЧК(мога да правя дишане уста в уста на всички ваши моделки при нужда...мода и без да има нужда);живял 3 години в Перник и по-подготвен за оцеляване от Беър Грилз;компютърна грамотност(знам десетки mature сайтове наизуст,мога да пускам и winamp);десетки публикации в БАН и още повече във форуми(държа да съм на всяка манджа мерудия);вдигам 35 от лежанка и съм спал с над 4 жени;криминално чист,анално-не бих казал;уча за и от живота и не позволявам на нито една учебна институция да попречи на моето образование!
Препоръки:виж точка 1. от „Няколко нелоши причини да ме вземете на работа”

P.S.Като последовател на Светльо съм използвал няколко негови мисли(моля,не му казвайте,още не мога да оздравея след последното си плагиатство).



С най-добри пожелания,

Илиян Любомиров 14.01.2010