Сесия

Февруари беше прекрасен.Все още снежен,но вече по-мек,с повече слънце и надежди.А и почти всеки ден някой имаше рожден ден,което допълнително смекчаваше края на зимата.Хората все още обичаха рождените си дни,защото на 20 старостта изглежда недостижима,живее се тук и сега,а и с всеки пореден рожден ден правата се увеличаваха.На 16 с тротинетка,на 18-евентуално с кола,а на 21-с право да пиеш в Щатите и да караш трамвай в Кьолн.Е,растяха и задълженията-да си миеш зъбките сам(поради което моите безвъзвратно пожълтяха),собственоръчно да слагаш ред в живота си(ставам в 11 и закусвам с Jack),да си съвестен гражданин(което не вашеше за мен,защото бях чист селянин) и може би да си полезен на обществото(само и само да не правя нищо измислях какви ли не световни конспирации и се обявявах гордо като противник на Системата).Сега като се замисля,май младостта ни даваше повече отколкото искаше,но никак не беше лесно да останеш млад и свободен.
Идваха ИЗПИТИТЕ!Весело се живееше между сесиите,а сесиите са само 2 пъти годишно,но дойдеха ли, косите ти побеляваха,ерекцията спадаше и всички защитни сили на организма се задействаха.А нивата на мързел в кръвта направо пощуряваха.И настъпваше едно бавно и мъчително време или по-скоро едно тъжно безвремие,когато всеки се опитваше да минимизира усилията и да повиши оцекните.Бяхме на 20,но все още ни плашеха с цифрички.Оковите на съвременния човек бяха изковани от канцеларска хартия.Образованието във формата,с която бяхме свикнали,плашеше повече отколкото обогатяваше със знания.И от училищата излизаха дебили и/или зубъри,които не бяха в състояние да работят с информация,да мислят и да създават.Това бяха простите изпълнителски кадри,които бяха достигнали завидни нива в умението си да възпроизвеждат никому ненужни данни.Като такива пристигнахме и ние Тук.Това Тук е едно място,което нямаше много общо с нашите места.Тук важаха други правила.Отначало се почувствахме голи и неподготвени за Тук,но пък после видяхме,че сякаш цял живот бяхме тичали с павета в джобовете.И постепенно започна да ни олеква и се поуспокоихме.Даже май прекалено се поуспокоихме,защото не усетихме как дойде сесията.Беше ни първа и това беше кофтито в случая.Първата сесия е като първата глътка-и в двата случая трябва да се действа бързо и решително.Ние с първите глътки добре се справихме,но някак не можахме да направим същото и с изпитите.Много беше мъчително да гледаш пожълтелите погледи на пребозалите ми колеги,които за първи път осъзнаваха какво е да си студент и че май този път трябваше да се борят повече със себе си,а не с квестори,професори и изобщо с образователната инстутуция.Трудно,с безброй безсънни нощи и заканвания на следващия семестър минаваше времето Тук по време на сесиите.Пролетта беше далече,зимата още сковаваше тротоарите и душите,а слънцето,също като студентите,бягаше от отговорност.
Много,безброй много пъти в душите се прокрадваше един катранено черен,разяждащ отвътре въпрос-какво правя Тук?! Той произтичаше от факта,че изборът да дойдем Тук си беше изцяло наш и сега за първи път трябваше да го отстояваме.Ах,колко тежко е да трябва да доказваш нещо на себе си.Като хора от Там бяхме достигнали съвършенство в това да заблуждаваме,че вършим нещо,защото на нас винаги се е гледало като на прости изпълнители и ние по един простичък начин винаги се измъквахме.Правехме малко,но навреме,а остналото замазвахме с приказки и/или прехвърляхме отговорността.Изпипан принцип,който се беше просмукал на всички нива Там.Обаче Тук беше по-иначе.Трябваше си работа.Дори самата дума ни караше да потръпваме.А на младите хора като нас се гледаше като на личности,узрели достатъчно,за да взимат решения,да мислят и да бъдат.Не се гонеха професори за подписи,не се сядаше на първия ред,за да могат преподавателите да ти виждат лицето.Тази абсурдна криеница беше отдавна прескочена. Тук да си студент беше привилегия,въпрос на личен избор,продиктуван от увлечния и желание за развитие.Студените бяха уважавано съсловие,можеха да си позволят да мислят и изглеждат както си поискат,защото бяха силни.Те сякаш знаеха какво правят,а ако не знаеха,не се притесняваха да си признаят.Умееха да боравят с инструментите на знанието,търсеха и намираха и продължаваха напред с привидна лекота.А ние седяхме и гледахме...или по-скоро сядехме,пиехме ракия и псувахме Тамошните фактори,които ни бяха довели до ръба на изпадане от центруфугата.Така поне беше в началото,защото наистина беше трудно от някой да станеш никой и да започнеш от нула,да не кажем и от минус.Ние не протестирахме,защото нямаше срещу какво и не препознавахме в хората с цветните коси нашите идеали.Изобщо нашите идеали бяха смахнати-да ти е евтино,да има ядене и пиене и да не те закачат много много.Така беше в началото...
После започнахме да се разбуждаме от този извратен сън.Появиха се мисли отвъд задоволяването на естествените нужди,зароди се желание за творчество.Това беше сигурен знак,че 1вата фаза беше вече в миналото.Обаче точно,когато се поошеперихме,дойде сесията и ни сгащи неподготвени.Който беше измислил изпитите,трябва да е бил пълният сухар,трезвеник и социопат.Винаги,когато някой се окажеше по-умен или подготвен,го заклеймявахме с това,че не знае как да живее и че ние не му искаме знанията,ако ще са за сметка на дивия ни неубоздан нрав.А за да се справиш с някаква трудност,най-креативно е да си измислиш враг,за да можеш да онагледиш пред малките човечета в себе си срещу какво се бориш.Е да де,ама тук никой не ти правеше сечено,никой не те гледаше лошо и изобщо нямаше никакви поводи за вражди.Обаче ние,хората от Там,умеехме да си измисляме причини и нямаше да се огънем пред едно подредено и уредено общество.И така,с малки,но уверени стъпки,закрачихме по пътя на митовете и самоманипулацията.
Бяхме стабилно стадо,всеки със своите извратени страни,странни навици и необичайни интереси.И може би точно това ни сплотяваше.Така е в днешни дни-желаещите да са различни се събират и си еднаквеят по групички.В това се изразяваше толерантността на нашето и/или тяхното общество-на никого не му пукаше какво правеха останалите.Това явление имаше много измерения,това,което ми харесваше обаче,беше,че в анонимността на общуването се синтезираше най-важното,без излишно обстоятелстване.21ви век беше време на сбития преразказ,хората можеха да общуват все по-свободно,но се отдалечаваха прогресивно.Властта нямаше нужда повече да се тревожи за младите идеалисти и да ги затваря в разни лагери...достатъчно беше да ги снабди с лаптоп и интернет и те сами се затваряха.В такова време пасеше и моето стадо.Бяхме единни,но това,което ме накара да се замисля,беше разликата в подходите.Всички бяхме изправени пред проблема 1ва сесия и нито един от нас не тръгна по конвенционалните пътеки,или поне не докрай.Много психологически анализи можеха да бъдат направени за нашите постъпки,още повече за липсата на такива,но важното в случая беше да се проследи движението на човешкия дух във всичките му проявления.
Стадото беше голямо,но по-близки бяхме шепа хора.Това бяхме Аз,Ти,Той и Тя,като Аз от време на време влизах и в ролята на То.Ние бяхме бандата на местоименията и в нашите територии всички си слагаха запетайките и не бъркаха пълния и краткия член.Бяхме жестоки,но справедливи...все пак идвахме от Там и в очите ни още се четеше непоколебимостта на младия,див полуинтелигент.Странно беше как се забъркахме във всичко това и как стигнахме дотук-до 1вата ни сесия.Аз учех по-ското за и от живота и много зор не си давах,обаче останалите бяха дошли с болните амбиции да доказват нещо някому и бяха доста досадни,опреше ли до учене.В моята област всичко се свеждаше до това да познаваш правилните хора,а Аз започвах от нула и опитите ми да се сближа с местните бяха в повечето случаи нелепи,затова реших да го играя кисел с претенции за мистериозен.Социопатски месеци бяха.Сега като погледна назад и май доста временце съм поизпуснал в хаотичен секс с Тя и лашкане по лекции,но пък нали най-тъмно е преди изгрев.Е предвид колко беше тъмно в момента,слънцето трябваше всеки момент да минава на наша страна.Много тягостно беше усещането,че пропускаш нещо.Още по-шибано беше това,че го пропускаш,защото сам си решил така,а убедеността в правотата на решението на един 20 годишен Аз можеше да бъде разклатена и от най-нищожни фактори.Например от сесията.Е как пък точно така се случи,че тя съвпадаше с моя рожден ден и имах да пиша никому ненужни неща в момента.Е не знам как,ама се случи и не беше крайно забавно.Изобщо ставането на 20 си беше по-скоро повод да се размислиш,отколкото да се напиеш.Това не им харесвах на рождените дни-като Нова година са-равносметки,планове и евтин алкохол.Ама да си на тази възраст и да си студент Тук беше нещо,за което много хора биха могли само да мечтаят.Та Аз предпочитах да си правя равносметките и плановете вместо да уча за сесията.С помощта на голямото си болно въображение бях измайсторил един отчасти илюзорен свят,в който една велика мисъл значеше милион пъти повече от една оценка.
Беше красиво минало,а вярвах и,че ще е красиво бъдеще.Много вярвахме по това време с останалите местоимения.Намирахме се в една междинна фаза,когато започваш да усещаш,че животът смърди,но все още вярваш,че може точно ти да го изкъпеш и приведеш в приличен вид.Той например беше по-краен от мен,умираше си да философства и да родоотстъпничи,но душичката му умираше за някоя Тамошна девойка.Много се беше нахъсал да доказва на системата,че можеше да надскочи себе си и вероятно ако не ме беше срещнал,щеше и да му се получи.Не знам дали Аз го развалих,обаче май започна да се отпуска и след няколко месеца съвместно съжителство пусна паласка и започна да отлага ученето за последния момент за сметка на жените и писанията.Силно животно беше Той,фазан,ама от добрите...и Той,и Аз си търсехме сцена и публика,само че Той беше по-амбициран,а Аз гледах по-отгоре на нещата.И добре живеехме,с някой малки премеждия(най-вече кулинарни),но като цяло добре.Бяхме идеалисти,за творени в малките си кутийки с лаптопите си.А какво правеха Ти и Тя?Ти изобщо нямаше идея за какво е Тук,струваше и се обаче,че е класи над тези,останали Там,само защото беше дошла Тук.Не беше лош човек,беше,да го наречем,семпла.Нейната тактика за сесията беше да учи по седмица преди всеки изпит и да гледа да обърше тройката,ако ли не,да обърше квестора и/или 3 големи водки.А Тя,Тя беше сладурана...определено много блага душа,любвеобвилна и мека,но и с желание да бъде нещо.Може би това беше една от основните причини да излизам с Тя.Беше забавно,защото в нашето стадо бяхме 2ма отпускари и 2ма натегачи и пак се разбирахме добре.Тя се нахъсваше да доказва нещо на Тукашните хора и на Тамошните си родители,Той се стремеше да доказва неща на себе си и на Тамошните хора,Ти се стремеше да нареди пъзела на идеалния мъж,като не спираше да добавя нови и нови парченца,а Аз исках да стана поет и висшето,барабар с всичките му сесии беше по-скоро приятен фон и добър бекграунд,а не самоцел.Аз исках да бъда добър човек.Не знам дали от слабост да живея по писаните правила,или от възрастта,но просто исках аз сам да построя света,в който щах да живея.Но не свят,лежащ на основите на полуистини и откровени лъжи,а свят,вдъхновен от чистота на изначалната доброта.Изведнъж пред мен светът беше станал необятен,но усещах,че ако протегна ръка,ще го събера в шепата си.Изведнъж се почувствах по-свободен отколкото мислих,че някога ще бъда.Имах какво да губя,но сърцето ми започваше да се пълни с красиви емоции,главата ми-с красиви мисли,а очите ми виждаха красиви неща и се чувстах жив.Това беше да си на 20 посред сесия-чувстваш се млад,жив,обичан,силен и свободен.Защото за миг осъзнаваш колко нищожни са проблемите ти в момента на фона на цялата каша,в която се е забъркал нашият понамирисващ свят.Сесията беше от онези необходими предизвикателства,които те поддържат във форма.Усещаш как с малко можеш да постигнеш много,стига само да протегнеш ръка.А идваше и пролетта-за мен това означаваше нова муза,за Той и Тя-нови предизвикателства,а за Ти-нови парченца от необятния пъзел и много литри щастие. Тези дни се насъбраха поводи...не че бяха нещо толкова съществено,но като студенти и най-вече като хора от Там си търсехме причина да се почерпим.И се почерпихме стабилно.Но дали от алкохола,дали от циганската музика(защото ракия +шопска- Сашо Роман е един математически неиздържан израз) ,а може би и от изгрялото слънчице над Тук душите ни се разтвориха,а телата започнаха да излизат от летаргията на дългата и снежна зима.Хубаво беше да усещеш как животът се завръща.Точно от това имахме нужда,защото изпитите малко или много бяха взели своето ,мислите и погледите ни бяха станали по-вели и макар млади и будни,ние мъждукахме,а не горяхме.Но този ден преобърна нещата и така започна един бурен период в едно заспало общежитие.Хубав е животът между сесиите,а те са само 2 пъти годишно...