Хаос

До мен са книгите,
Сякаш изпели своята песен,
Във мен са римите,
напомнящи на пъстрата есен.

До мен са хората,
Забързани и устремени,
В очите им чете се умората,
Но те няма да бъдат спрени.

Те ще продължат,
Майната им на книгите и есента,
Без усмивки,но и без да тъжат,
Ще преминат тихо през младостта.

Ще продължат,докато могат,
Ще продължат и след това,
Ще подминат дявола и бога,
Няма да се спрат и след пръстта.

Вървящи смело,сигурно и глухо,
Без път ,цел и идея,
Превръщайки се в лято сухо,
А на мен ми остава просто да остарея.

Сам съм виновен за своето безредие,
Нямам сили да се променя,
Сам съм виновен за тягостното безвремие,
Нямам кого повече да виня.

Не знам какво да ги правя овехтелите книги,
Не знам и за кого ги пиша пустите рими,
Май и аз съм изпял своята песен,
щом в пролетта на животa си мисля за есен.

Това е слабостта,която ме обзема...
Слабостта на младостта.
В битието няма всесилна теорема...
И в душата ми нахлу трезвостта.

И паралелният ми свят се пропука,
Прекалено много лъжи,
Един ден на вратата ми се почука,
Истината дойде за наш’те души...