Вчера

Започвам да пиша,когато виждам,че батерията ми пада.Отдъхвам си и с тромаво движение отивам да взема зарядното,мога да отложа началото още малко.Когато пъхвам кабела,лаптопът ми светва,събужда се и оживява,чака да му разкажа как е минал вчерашният ми ден.Напоследък не му докладвам за битието си,всеки път,когато реша да опиша нещо,което ме е жегнало,спирам след няколко реда и започвам да редя пасианс.Някъде между главния мозък и края на пръстите ми се е загнездило чувството,че трябва на всяка цена да вкарам много смисъл,кълбета светло сив скрит смисъл,иначе изневерявам на чистото изкуство.Какво изкуство,какъв ти смисъл?!
Търся разнообразие в лицата на хората в метрото,но намирам само една монотонна безизразност.Прощавам им,пишейки наум историята на всеки от тях.Еднаквеят-и историите,и хората.Слизам и решавам,че днес е ден,който трябва да изживея.На 2 пресечки има парк,тръгвам,спирам,не усещам топлината на слънцето с обувки,събувам ги и продължавам.Стигам до пожълтелите прилежни ливади.Пътеките от ситен чакъл преливат от хора,повечето стари и незаинтересовани.Колоездачите се промъкват безшумно между тълпите и оставят само рехави облаци прах да напомнят за тях.Един профучава покрай мен като изтребител и оставя дълга въздушна диря над алеята.
Вървя бавно из парка,между мен и поляните има преграда от избуяла,напрашена коприва,а от нея като паркови стражи изникват ситни,кафеникави и особено усърдни зайци.Поглеждам босите си крака и набързо решавам да избегна сражението.Процеждащите се лъчи,цъфналите липи,пухчетата от тополите и облиците прах създават усещането,че си в благоуханен сапунен балон,светът не е на фокус,виждаш само силуети и сенки,останалото чувстваш.
Но аз съм дошъл с цел,днес събирам лица.Взел съм си тефтерче,имам няколко подострени молива в джоба си,спуквам балона,събирам смелост и прескачам копривата.Краката ми едва закачат горните,вече вехнещи листа,сякаш се погалваме един друг.Оглеждам се,няма зайци,спасен съм.Отдалечавайки се си мисля дали копривата я пари,когато докосне човек.Не искам възмездие,копривата в такива дни напомня,че си жив.
На поляната има откъслечни сенки от дърветата наоколо,а тревата изглежда изтощена.Намирам си местенце до едно старо дърво с глатка кора,което е отнесло доста закани за неразделност,вечна любов,както и една-две мърсотийки.Изглежда като моряк с тази раздрана от подвизи кожа.Дали двойките,дълбали с ръждиви джобни ножчета,са още заедно?Няма как иначе да е,този прастар,изкривено-романтичен и не особено природосъобразен ритуал не се прави с първия срещнат.Буквите в средата са трудно четливи,но личи желанието,което е вложил влюбеният лаик-дърворезбар.Личи и че ръката му е трепвала,дали от вълнение,или пък защото ножчето се е изплъзвало от потта,личи,че е бил искрен.Надписът е съвършен в своите несъвършенства,точно каквато е била и неговата любима.Докосвам кората.Не усещам белега,а само емоцията,която го е оставила.Трябва да е била изпепеляваща,защото малките рескички пулсират под пръстите ми.
Искам да видя лицата на тези двама влюбени,да поговоря с тях,без готови въпроси и отговори,просто да усетя тази емоция.Сепвам се от мисълта,че едва ли ще ги намеря само по първите букви на имената им.Ставам и тръгвам,бледите стръкове трева остават да лежат след мен,нека си починат,изглеждат наистина изтощени.Онтово съм на алеята и разглеждам хората.Изглеждат средностатистически.Тук-там виждам някой по-остър и запомнящ се щрих по лицата,някоя дълбока бръчка или накриво зараснал белег.Не спирам да мисля за двойката от дървото.
Продължавам,стигат ми толкова лица за днес,решавам да се насладя на боцкащите камъчета по алеята.Усещам ги като малки остри посредници между мен и земята. Покрай мен минава жена, сякаш въплатила обръза на Жената-млада,искряща и завършена.Поглеждам я,изумявам себе си,като не навеждам виновно очи,а продължавам да я поглъщам с поглед.Нищо не трепва в мен,разминаваме се,не се обръщам.
Не е тя,мисля си,на тази дама принадлежи светът,но не и онзи надпис,врязан в глатката кора.В нея имаше всичко,но не и пулсиращата емоция,малките несъвършенства,прерастващи в идеал.Не мога да я пожелая,защото нищо не мога да и дам.Аз искам да съм автор на една жена,да дописвам образа и в съзнанието си,а не да я консумирам завършена.
Денят нехае за моите тревоги,зайците са още по-кафяви и усърдни,поляните-още по-изморени и жълти,а хората още по-средностатистически.Обувам се и продължавам.Изживях този ден,докоснах влюбването посредством старо дърво,разминах се със съвършенството,опарих коприва и погалих чакъла.Лека нощ.