Влюбен в любовта

Влюбен съм във любовта
Избирам кречетални думи
Аритмирам,не спя и сънувам
А тя бе толкова мека и галеща.

Прободе ме като шипков храст
И кървя бавно
Оставяйки червени следи по снега
А през юли е толкова слънчево.

Едва долавям пулса си
Пак мисля за нея
Ще отида до нашето дърво
В което издълбах буквите ни.

Благодаря ти,че ми остави твоя снимка
Изгорих я,а после слепих пепелта
Ще зарасна,по-друг и пораснал
Но винаги ще обичам любовта.

Сега

Минавам на кирилица и започвам поредния си разказ,който едва ли ще довърша.Животът ми се е превърнал в недовършен разказ.Лутания,бепричинно щастие и причинено нещастие,красота и погнуса,понеделник и петък.Вървя в този разказ и си мисля колко превзето е да си си главен герой.Но никой друг не заслужава да живее в такъв разказ.
Сега.Колко ли трае сега?Толкова,най-вероятно.Последното истинско сега продължи 16 часа и 25 минути.Здравей,казвам и и я целувам по бузата.Подранил съм за срещата,тя-също.9 без 10 на Попа.Надявах се 10те минути да погледам влюбени,притеснени,очакващи хора,но всъщност предпочитам да гледам нея.Вървим по Графа,тя ме държи под ръка,ухае на Императрица и има бонбонено розово червило,което искам да остане навсякъде по мен.Влизаме в Хамбара,сами сме,гледам очите и и те се усмихват.Тя не обича уиски,аз пия голям Джак.Седим на дървена пейка,слушаме Адел,свещите се отразяват в лицето и и сенките ту я докосват нежно,ту сграбчват властно.Говорим за секс,както могат да говорят за секс само 2ма души,които обичат секс.Без табута,без недоизказани истини и премълчани лъжи,брутално и истинско.Харесва ми,тя също не знае с колко хора се е чукала,тази вечер ние сме животни,бозайници и нищо друго няма значение.Нощна София в неделя.Навън се изсипва порой.Искам да я чукам под тежките му капки,да я усетя и подчиня,докато водата се стича по извивките на тялото и.Не го правя,предпочитам да я гледам срещу себе си.Карам я да говори на езици,които не разбирам.Това ме подлудява.Искам да изкрещя в лицето и „Кучко”!Оставям и този импулс да ме напусне,прекалено красива е.Тръгваме из малките улички с локви по тротоарите.Държи ме под ръка и ме кара да се чувствам силен.Отиваме в друг бар,който тя милиони пъти е подминавала несъзнателно.Стени от бетон и красиви мебели.Контрастно е,както трябва да бъде.Пием коктейли,докато тя ми разказва за семейството си.Обичам хора с истории.Обичам да се гмуркам в историите им,да попивам историите им,да открадвам историите им.Целувам я.Не е неловко,и двамата усещахме,че трябва да се случи.Целувам я още няколко пъти и и предлагам да се разходим навън.Вървим малко,сядаме на един парапет и започваме да спираме времето.Все се намира някоя заблудена кола,която разрушава идилията.Представяме си замръзнала София и само ние двамата,щуро крачещи между светлините.Деца.
Огладняваме,хапваме нещо набързо и и предлагам да дойде у нас.Возим се в такси,не си спомням шофьора.Май беше намусен.В леглото ми сме,а аз не искам просто да я изчукам.Целувам челото и,бузите и,брадичката и,а тя казва,че се целувам като Папата.Смеем се,правя магии с магическата пръчка на сестра ми.Много вълшебства за една нощ.Не ни се спи,а тя е толкова влажна.Накрая я сграбчвам и обладавам.Магическо чукане.Не си спомням подробности,просто беше така,както трябва да бъде.Животинско отвън и човешко отвътре.Трудно се разделяме сутринта.Тя замина след няколко дни.Аз останах по-дълго.

Позитивна история

Моята позитивна история започва някъде на обяд,мързеливо,с гурели и татуировка от молив за очи върху лявата ми гърда.Има сърце и стрела,женско име,телефонът не се чете.Колко сладко.Плискам очите и вече знам къде съм,още едно плисване и знам кой съм.Продължавам да се плискам,но така и не узнавам защо съм тук.Нищо,връщам се в леглото и там лежи една млада жена,крехка и нежна,с бримка на левия си чорап,с крака,които те предизвикват да ги обичаш,а не да разтваряш нагло.Обожавам да обезчестявам жените,да вадя демоните от тях,да ги настръхвам с целувки,а после да връзвам и пляскам силно.Разтварям краката и нагло,облизвам я и я оставям да потрепва под дъха ми.
Тя няма име.Хората нямаме имена.Имаме полови органи и илюзии.Тя е тук,защото аз съм я повикал.Ще остане колкото и позволя и няма да има търпение да и се обадя отново.Моята позитивна история започва след като изпратя жената.Усмихвам се с притворени очи,докато тя обува панталона си.Не понасям жени с панталони,тя има крака,които всяка рокля би обикнала.Всяка рокля и аз.Няма нищо по-дразнещо от съвършенството-толкова е банално,че ти идва да изсипеш кофа с блажна боя отгоре му.Чао,казвам и.Тя слага своето цветно фишу,замисля се за секунда,навежда глава и си тръгва.
Моята позитивна история започва.
Като всичко позитивно,и тя е клише.Пеш из улиците,плюещи плочки,несъгласни да бъдат настъпвани,познатата свръхсетивност и уюта на олющените стени.Вървя.Хубава жена беше тази днес.Тя ме потърси,чела един стар разказ и искала да си говорим за проститутки.Накарах я да извади молива си за очи и да ми нарисува сърце,точно върху моето,а после и разказах долните си истории.Тя поиска да я чукам като проститутка.Не я целунах,тя гледаше настрани.После не понечи да вземе душ.Облече се и не каза нищо.
Обичам да обикалям София и да си мисля за жени.Всяка улица ми напомня за някоя изветряла авантюра.На всеки ъгъл някой някога е бил целунат.Всяко боклуджийско кошче е било венчавано под ръцете на влюбени хора,вяращи,че едно нищо и никакво кошче не може да ги раздели.Или разходките по релсите,когато вечер не минават трамваи по Графа.И малките откраднати жестове,леко запотените ръце и смеха.Смеещи се очи,това виждам.Сам съм,вече е тъмно и се кани да вали.Мисля за хората,щастието и удоволствието.Удоволствието има едно предимство-съществува.Ще вляза да изпия едно голямо,а когато изляза,вероятно ще вали проливен юнски дъжд,който ще трие следите на щастливите хора от улиците и ще дава още слюнка на плюещите плочки.
Изпих няколко и навън е свежо.Дъждът не е измил ългите на улиците,боклуджийските кошчета и релсите.Почистил ги е за написването на една нова позитивна история в центъра на София малко след полунощ.

Емоция

Не мога да пиша за емоции.И природни картини не описвам хубаво.Понякога съм писател,който не пише,друг път-неписател,който пише.Имеше време,когато жените ме вдъхновяваха.Сега от тях пръстите ми се сковават.
Казвам се Августин Господинов и не харесвам името си.Превзето е и хората очакват от мен да мога да пиша стихове с това име или поне да мога да жонглирам,знам ли.Много е дълго,прякор нямам.Името ми звучи като лекарство.Августин-без лекарско предписание,преди употреба прочетете листовката.Роден съм през септември.
Стига измишльотини,не се казвам Августин и пръстите ми се сковават от липсата и.Умирал ли си наскоро? Умирането би трябвало да е момент,а не етап.Аз умирам от известно време,защото Елена не ме гледа с очите на сърна.Най-детско чистите очи има Елена и докато си ги спомням,моите се замъгляват.И усмивката и не ти оставя друг избор освен да я обичаш.А тя се усмихваше много.Всъщност всичко в нея се усмихваше.И има гъдел,много гъдел има Елена,ядосва му се и се съпротивлява с малките си усмихващи се юмручета.Знам,че стените са тънки и съседите не обичат елениния гъдел както аз,знам и че много силно хапя,знам и че накрая ще заспи,сгушена върху мен,със старата ми тениска,която ще покрива едва-едва дупето и.Всичко знам за Елена,защото аз бях един откривател и обичах да се гмуркам в историите и,или да изучавам отблизо ушите и,понякога да ги ям,а понякога да ги целувам като Амели Пулен.Знам и колко бенки има,знам,че тя си ги обича и те я правят по-специална от всички красиви Елени.Една такава Елена е тя.Отвеяна я помня.Жена на 17 и момиче на 20.
Винаги съм се гордял,че Елена е с мен.Хубаво е да имаш хубава Елена.След нея хаосът ми изглежда подреден,а смисълът-безмислен.Елена е емоция.Емоцията е да прескочиш Елена на прескочи кобила.Или неволно да я разплачеш,защото си си такъв,а после да и четеш стихове,защото си си такъв.Елена е да презираш света и себе си,че не променяш света.След Елена не се умира лесно.Тя е като картина на Брито.Шарена я познавам тази Елена,като шарена сол.И е рошава.Има жълтурче зад ухото си и очила върху гръцкия си нос.Как да не изядеш този гръцки нос?
Гиздава също я помня.Вълшебна е,като си сложи рокля,магическа,когато я свали.И аз пак я харесвам най-много сутрин,когато и отварям по някой буркан време.Силна е тази Елена,страхуваше се само от един бял тигър по стълбите към пералното помещение.И аз бях някак по-героичен до нея,по-голям,по-мъж(ко).
Това е Елена,жената,без която ми е студено,без която не подскачам и без която пръстите ми се сковават.Виждали сте Елена,тя е около вас,защото Елена е емоция :)

Човече

-Здрасти,човече.Какви са бъдещите ти творчески планове?
-Млъквай и давай по същество.
-Къде те хващам?
- В момента съм притиснат от обстоятелствата,на няколко километра в облаците.Не съм друсан,летя в самолет,пълен с курви.Дамата до мен има тигрови ботуши,а най-изненадващо върху бомбетата им се мъдри леопард.
-Едно време си падаше по такива,човече.
- Вчера щях да се отказвам от жените.Депресирам се от отчаяните жени.Не чувстват,мислят,не се наслаждават,правят планове.В момента седя и ям изсъхнал студен сандвич,сервиран от стюардеса на около 30,с много тънки глезени.Върти дупето си,когато минава по тясната пътека,парадирайки със своята любезност,а аз не мога да преценя дали е с прашки или бикини.Мистичен ход от нейна страна,браво,имах нужда от малко изненада.Пред полуфабрикатите всички сме равни.
-България?
- Казаха ми да не се връщам.Много хора ми го казаха в последно време.И ето ме,отлитам с курвите.
-Не мога да ти помогна,човече.
- Приземявам се,човече,мъкна шибания куфар до автобуса,после го качвам в стаята си и няколко дена ще го заобикалям,не искам да го пипам,а и още имам чисти чорапи.Изкаляли са го,напомня ми на България.Кален и китайски,със счупени дръжки,в него има судждук и лютеница,загънати във вестник.Ухае на родителско старание.Мило. Иначе носталгия нямам – каквото се яде там, се яде и тук.За приятелите ми е мъчно, но като ги видя след годините и промените, всичко се получава малко насила и дори общият ни спомен стои изкуствено.
-Този следобед?
- Университет.Същите въпроси,същата мъгла вместо отговори.От малък ме плашат да не бъда мъгла.Няма смисъл,отварям лаптопа си пиша 2-3 мейла.Вежливи,аз съм вежливият лос.Огладнявам.
-Преди години бих ти казал да ми ядеш благините.Разделно.
-Преди години бих ги пасирал преди това.Седя в мензата и чета Буковски.Шибано копеле,или е много предсказуем,или се е сетил да опише мислите ми преди 30 години.Наял съм се,фрикасето беше ужасно,десертът беше глетав,само варените моркови ставаха.Ако варените моркови изобщо могат да стават за нещо.
-А твоят морков става ли?
-Имаш бъдеще в журнализма-пропит си с избледняваща провокативна оргиналност. Около мен минават хора,сенки и остатъци.Облечени,с еднотипни коси и шалове.Дрехите правят човека,а аз виждам всички голи.Другарката пред мен има незабележими цици,виждам я как се чука,когато се чука,и не сваля сутиена си.На хоризонта крачи гордо конте,лъснато и зализано.Виждам косматия му задник да се катери върху проститутка на 17-то число всеки месец.Дрехите са,за да покриват несъвършенствата,черупка,човече.Ти си охлюв,жалко че не си гол.Разликата между човека и охлюва е,че човекът невинаги оставя следа.Шибана суета,шибан охлюв.
-Голи жени?
-По-добре от голи охлюви.Не,жените са толкова красиви,когато са с излишни дрехи.Преди си представях какво се крие под тях.Научих се,че разновидностите са незначителни.И все пак има страшни тела.Мъжете са винаги абсурдни.Често си представям как приятелите ми чукат и после ми е трудно пак да си играя с тях.Само моят секс ми изглежда законово и нагоново оправдан.Останалите са извратеняци,чекиджии и имат космати задници.
-Светът е гол?
-Виждам всички голи,описани,отписани,класифицирани и носещи етикети с име и фетиш.Тъжно ми е за хората без фетиши.И за тези,които не мастурбират.Най-жалки си остават тези,които чукат на точна дата...собствените си жени.Жените ме отегчават,собствеността би ме погубила.Не искам да ги докосвам,не искам да задоволявам,не искам да правя комплименти и да внимавам какво казвам.Не искам се чувствам глупаво,когато не свършим заедно.Не искам да свършвам в латексова чантичка.Искам само секс и несподелени емоции.Не се сещам за по-банално нещо от влюбения човек.Многословно лайно без въображение.
-А ти си многословно лайно с въображение?
-Да,в цялата му прелест.Това съм аз,една пиявица.Аз съм пиявица и смуча от лицата на хората.От техните несъвършенства,от брадавиците им,от бръчките им,от плешивите им темета,от двойни брадички и космите в носовете.Чувствам се сигурен,когато го правя,значи аз съм една уяла се пиявица.
-Не мога да ти помогна,човече.Мислиш прекалено много,върни се на повърхността,изплувай.
-Не мога,човече.Чувствам се добре,само когато се давя.В женска отпусната и застаряваща плът,в лица с брадавици,в огледалото,когато съм друсан.
-Има 2 типа хора-такива,които разделят хората на 2 типа и тези другите.
-На мен всички ми еднаквеят.Изморяват ме хората,а не мога да отида в манастир,защото не вярвам в Бог.
-Не мога да ти помогна,човече.
-Гледал ли си скоро някого в очите?Ти си путка,едва ли ти стиска.Отклоняваш погледа си,не искаш да се издадеш.Гледаш в земята,човече,това ти носи сигурност,гледането в очите носи само опасност от удавяне.Гледането в очите е тъга,огледало и въпрос на визия.То е борба,блицкриг,всичко или нищо.
-Не мога да ти помогна,човече.
-Добре бе,разбрах!Изчезвам,човек е човек,когато е на път...или на кръстопът...или на кръст.

Всички обичат да побеждават,но колко обичат да тренират?(Марк Шпиц)

Сядам да пиша по цитат на Марк Шпиц.Кой е Марк Шпиц?Детронирана легенда.Вторият.Предпочитам Майкъл Фелпс.Не плащам 14,90 за кабелна,за да гледам как някой си скъсва задника.Човек избира пътя си и се бори,ако победи-казва някоя мъдра мисъл по телевизията и си отива.Наистина не ми пука колко усилие стои зад 7 златни олимпийски медала,сигурен съм,че и на Марк не му пука за моите постижения. Майсторството на величието е да правиш нещата да изглеждат лесни.Пред очите ми са Марк-облян в пот и Майкъл-запалил коз с приятели.Продължавам да предпочитам Майкъл.
Живея в 21и век,ера на глобализация и отчуждение.Не бих говорил са собствените си битки,както не ме интересуват вашите.Отдавна не съм човек,аз съм продукт и вие всички ме консумирате.Не ви пука дали имам температура,дали съм се наспал,или котка ми е умряла.Когато сте с мен,вие искате най-доброто от мен.И аз ви го давам.Това са простите правила на съвременното общуване.Консумиране на съвършенства.Да пишеш по такава тема и да не се гмурнеш в изобилието от клишета-това е моята победа.Четете есето ми и не ви засяга,че за да пиша така,съм прочел стотици книги,чукал съм десетки жени,друсъл съм се,напивал съм се,докарвал съм се до ръба,прекрачвал съм го и съм се връщал отново.Имате право да не ви засяга.
Победата и провалът са морковът и пръчката,тласкащи ни да продължаваме.Гледах по Нешънъл Джиографик някакъв филм,че има център в мозъка,отговорен за загубите и победите-наблъсква те с хормони и ти кара да не забравяш усещането и от двете.Победата е инстинкт,а аз съм опитомен.Не обичам да тренирам,не обичам да се боря,не искам да съм най-добрият.Животът ми не е състезание по щастие,в което победителят получава кола,жена и къща.Моята победа е да приемам несъвършенствата,да живея с безмислието,да запазя съзнание по течението.
Не мисля,че всички обичат да печелят.Обичат да печелят хората,които никога не са печелели истински.Победата носи празнота,провалът извисява.От грозното можеш да си извадиш поука,от хубавото можеш само да си го извадиш.Победителите са просто банда упорити копелета,които си умират да раздуват за цената на успеха и за това как всичко е процент талант и 99% работа.Не ми се слушат глупости и сменям канала.Всички гръмки тези за триумфа за ненужни за знаещите какво е той и депресиращи за останалите.
Когато животът ти предлага лимони,млъкни и си яж шибаните лимони.Примири се,няма принц на бял кон,няма да станеш велик,животът няма смисъл,любовта е болезнена,отличниците не чукат манекенки...примири се и продължи.Това е победата.

Лампа

Крушката на самотната лампа
Трепери и нежно примигва
Кара сенките да танцуват
И после за мъничко стихва

Ъгловата като човек
Седи непреклонно на поста
С прегърбен силует
И задача уж толкова проста

Наднича в листа ми
И гъделичка запетаите
Сенки преди да потъна
Лъчите и преди края

Гася я,в нея остава да тлее
Разкривеният ми почерк
Общавам и това да не е
Последният съвместен очерк.