Фризби

Всички се вълнуваха от пролетта.Сипеха се задължителните клишета за новия живот,новото начало и хората се обединяваха от идеята,че топлото време трябва да ги направи щастливи.Поетите пишеха стихове,влюбените лежаха в градинките,а Сава играеше на фризби.Той беше добро хлапе,с права черна коса,симпатично крив нос и несъръзмерно тяло.Не се биеше като другите,не надничаше под полите на момичетата,а когато момчетата ритаха мач,него винаги го оставяха да пази на вратата.Сава нямаше нищо против.
Нямаше истински приятели и това не го притесняваше.Имаше само деца,с които играеше на фризби.Те се плашеха от него,но винаги се връщаха,защото Сава им даваше усещането за превъзходство.Това беше тяхната малка сделка.Той имаше нужда от тях точно толкова колкото и те от него.Ако за фризбито не трябваха двама,Сава едва ли щеше да играе с тях.Игрите им протичаха по детски,но човек можеше да долови делова нотка,те не играеха,а преговаряха без думи,само с неволни движения.
Сава имаше писклив глас и говореше рядко,сякаш долавяха нежеланието на хората да го слушат.Умееше да убеждава,не защото си служеше умело с думите,а по-скоро предизвикваше съжаление и хората усещаха,че му правят услуга.Той несъзнателно им помагаше да изкупуват своите грехове.
В училище не се отличаваше от децата достатъчно,за да му се подиграват или да си навлича гнева на учителките.Беше като една несъръзмерна част от цялото.Винаги носеше едно старо фризби,което беше получил от случаен минувач.Сава не се замисли за подбудите на минувача,нито дали беше редно да приема неочаквания подарък.Сава не се замисляше.
След училищевсе се намираше някое хлапе,с което да поиграе.Ръката на Сава описваше изящно движение при всяко хвърляне.Фризбито политаше с лекотата на птица.Това беше птица,която пръстите му и вятърът управляваха.Сава не го правеше,за да подчинява природата,мяташе фризбито импулсивно и всеки път,когато то напуснеше ръката му,нещо в него потрепваше.
Сава нямаше мечти,живееше на място,където мечтите не виреят.Около себе си нямаше хора,които да говорят за нещо отвъд хляб и водка,беше син на магазинерка,а баща му не се беше прибирал от 2 години.Най-хубавато нещо,което му се беше случвало,беше мигът,когато за първи път хвана своето фризби.Това беше единственото нещо,което му принадлежеше.Беше се сдобил с живота си не по-случайно отколкото с фризбито,но усещаше,че притежава само старото парче пластмаса.При всяко хвърляне той се разделяше с всичко,което имаше някакво значение.Но обичаше да го прави,защото за няколкото секунди полет фризбито беше свободно и когато се върнеше в ръката му,той се докосваше до тази свобода.
Времето се затопли и Сава не внимаваше в час.Беше винаги загледан през прозореца.Имаше час по история и учителката с патос обясняваше за свободолюбивия дух на българския народ.Сава не разбираше думите и.За него свободата беше полетът на неговото фризби.Тя го вдигна,за да го изпита.Нямаше как да и обясни всичко,което изпитваше,когато фризбито се озоваваше в ръката му след кратките мигове във въздуха.От него не се изискваше да почуства свободата,а да я дефинира.Получи двойка и продължи да гледа навън.
Децата в класа му си бяха набавили своята доза превъзходство в часа и никой не остана да играе с него след училище.Сава не беше самотен,защото винаги имаше себе си,но сам човек трудно можеше да играе на фризби.За него свободата,самотата и всички подобни философски понятия бяха абстракция.Всъщност не бяха дори абстракция,те не съществуваха,защото Сава не ги разбираше.Той ги усещаше.
Откакто имаше фризбито,то се беше превърнало в смисъл на неговия живот.Но не по начина,по който хората си го обясняваха,много по-просто.Сава съществуваше,за да усеща свободата на полета му.Децата смятаха,че е странно,учителките го тълкуваха като бягство от реалността,а за него това беше напълно естествено.Нямаше значение с кого играе,важен беше единствено моментът,когато фризбито се озоваваше в ръката му.
Той не се привързваше,за него хората нямаха лица,имаше нужда просто да играе с някого.Този ден обаче Сава беше сам.Никога не беше изпитвал нещо такова.Мигът,в който нямаш с кого да поиграеш на фризби,е мигът,в който порастваш.

Хора,помогнете!

Напоследък не спирам да мисля какво да напиша,как да предам някоя случка,каква игра на думи да измисля.Постоянно си внушавам колко експресивни неща преживявам и какво есе или разказ биха излизли от тях.Това е,защото откакто шепа хора започна да се интересува от моите писания,аз започнах да пиша,за да оправдавам техните очаквания,а не за да изразявам себе си.Аз им принадлежа.Робувам на всеки комплимент,потръпвам при всяка забележка. Идват ми мънички свежи идеи,но не си позволявам да ги изложа,защото не мога да напиша хиляда думи около една незначителна свежа идея.Опитвам се да надскачам себе си...в очите на другите.И ме е срам,признавам.Писането е като ерекцията-колкото повече мислиш за него,толкова повече моливът омеква между пръстите ти.
Една нищо и никаква публикация ми показа неприятната страна на писането-разкри ми колко съм жалък и как отчаяно се стремя към одобрението на хора,които не познавам.Оказа се,че одобрението на човек,за когото ми пука е равносилно на това,изказано от всеки друг.Аз искам анонимно,повсеместно одобрение-похвали на килограм.Готов съм да продам душичката си за потупване по рамото.Много по-трудно е обаче да не продадеш душичката си и да презреш потупванията по рамото.Това става,когато започнеш да живееш за себе си,да пишеш,защото имаш нужда,а не за да удовлетворяваш нечия друга потребност за разтуха и евтино забавление.
Несъзнателно започваш да усещаш как обществото се просмуква в теб,как похвалите и упреците формират твоите граници.Обществото разполага с много майсторски инструменти-вижда,че не желаеш да му служиш и не те обезсмъртява,обричайки те на изгнание и саможертва,а те повишава.Ако приемеш повишението,ти вече си неразделно свързан с цялата система.Можеш да напуснеш,но ще знаеш какво е било усещането на коженото кресло под чиновническия ти задник и това те задушава.Колкото повече усещаш падението си,толкова повече страст започваш да изпитваш,когато повличаш други след себе си.Непоносима е мисълта,че някой няма да приеме твоята сделка,че някой ще иска да живее за себе си.
Има едно чувство,което е винаги приятно-да паснеш.Да оцелиш дрескода,да сложиш правилната маска,да подбереш точните думи.И ние се гордеем,когато паснем,гордеем се с всичките си маски.Аз имам 2-3,които съм отвърдил,останалите са просто вариации.Едната за пред близките ми хора,тя се доближава най-много до същността ми,другата е за пред жените,с които общувам-тя има най-много проявления,и третата,която е смесица от тези две,е за пред широката публика-шут,философ,циник,полуидиот,словопохотливец.Тези маски изплуват,само ако срещу мен има друг човек,сякаш се оглеждам в него,виждам в очите му какво иска да чуе и му го предоставям.Аз търгувам с желанията на хората,за мен те са огледало.Но ако общуването се свежда до оглеждане и ние всички сме огледала,какво става,когато поставим две едно срещу друго?Безумие и величие,нищо и всичко.И ако човек съществува,само ако някой го възприема,а когато някой го възприема,човек инстинктивно надява своята маска,какво се случва,когато човек е сам?Има ли материя между различните лица и това ли е истинската същност?Ако да,то тогава излиза,че човек е истински,само когато е неопетнен от социума и че общуването ни прави фалшиви подобия на самите нас.Тогава защо общуваме,защо ми пука дали някой харесва какво пиша,защо одобрението е морковът,който движи това проклето общество?
Защото хората имат нужда да се опияняват,за да продължават да водят безмислените си битиета.Защото ако не използваш някакъв опиат,трудно можеш да понесеш безумието на земното си съществуване.Успехът,славата,богатстото са равносилни на кокаина,тревата и уискито.С малката разлика,че обществото одобрява първите и заклеймява вторите,а малцина дръзват да живеят заради себе си,а не заради обществото.Хората обичат да се друсат с успеха си,обичат да превъщат всичко в състезание като отчаян опит да му придадат смисъл.А смисъл няма и точно това ги кара да приемат все по-големи дози от своя наркотик.
Затова и аз премервам всяка своя думичка,питайки се как ще бъде възприета.Защото когато нямам успех,аз пиша така-искрено,изстрадано и болезнено и това боли,наистина боли.Боли да изобличаваш себе си,да си правиш харакири пред хора,безразлични пред чистота на твоите помисли.Усещам безмислието на всичко,но не искам да спирам,това ме поддържа жив и не ми позволява да порасна и да се примиря.Вече не знам дали искам да променям света,знам,че не искам да му позволя той да ме промени.Усещам бавно,че каузата е загубена и това ми харесва.Не бих се борил за нещо,което обществото одобрява.За какво се боря сега ли? За своето място под слънцето...или под сянката,за правото да съм встрани от общоприетото,опитвам се да се преборя със зависимостта си от дрогата на нашето време.Помогнете ми,помогнети ми,като повече не си позволявате да ме насърчавате,защото иначе ще ме погубите...

Свободата

Много ми се искаше да мога да пиша за свободата свободно,необременяван от всичките клишета,които се бяха загнездили в душичката ми.Свободата такава,каквато я чувствах,а не каквато ми я преподаваха.
За мен свободата е да можеш да отидеш при момиче и да го целунеш без да те съдят за сексуален тормоз,да можеш да останеш в неделя вечер до посред нощ,зачетен в някоя книга,без да се тревожиш,че от това ще се провали работната ти седмица,да живееш,воден по-скоро от чистото желание за живот,а не от светлите или по-скоро изсветлелите идеали на миналото.Това е да си свободен-не да нямаш шеф,а да си по-силен от него.Общуването налага прекалено много рамки,всеки наш социален контакт ни заробва мъничко,докато изведнъж се окажем в капана на многото си социални контакти,които са ни приковали в безпомощна поза.
Всъщност,помощна или безпомощна,всичко е поза,дори свободата.Тя до голяма степен е огледало на живота ни-колкото повече търсим смисъл и се стремим към нея,толкова повече се загубваме в плитките си мисли.Свободата еизкована от прекалено чист метал,който много лесно се окислява от досега си с реалността.Страхотно е,когато чуеш за някоя героична постъпка в близкото или далечно минало на човек,с когото те свързва нещо,но тези истории са винаги извадени от контекста,преувеличени и идеализирани.Свободата го налага-тя трябва да е такава...и никой не иска да узнае за другата страна на медала,за страха или за липсата на страх,които неизменно съпътстват свободните хора.Свободен си само,ако нямаш какво да губиш и вярваш в нещо.А ние имаме прекалено много какво да губим и предпочитаме да мислим,а не да вярваме.Свободен си само,ако не се докосваш до нищо и никого,ако си сам.А аз не познавам хора,които днес,напук на всичко,биха се отдали на самоцелен аскетизъм в търсене на абстрактното понятие „свобода”.
Но нека не обобщавам,по-добре да погледна себе си. Аз свободен ли съм? Да! В момента съм на 1600 км от родната ми България,защото като млад човек исках свобода.Свобода на избор,свобода на кауза и бунт,свободата,за която четеш в учебниците и се надяваш някога да изпиташ.И ето ме тук-в момента мога сам да избирам за McDonalds или KFC да работя,на кой билборд да вярвам и кой да промива мозъка ми...западното общество е богато на подобни свободи,те не са като нашите,техните свободи се изчерпват в това да е подредено и чисто.Свободни са да консумират,свободни са и да се бунтуват,докато не пречат на другите...а що за бунт е,ако не пречиш на другите?!Аз пък като една свободна частица от свободното общество ходя на Свободен университет,купувам си пържоли от свободни кокошки и мога напълно свободно да слушам тихо музика в стаята си.Свободен си да изразяваш мнение,другите обаче са свободни да нехаят за него.Свободен си да критикуваш,но не и да променяш.Много е тягостно усещането да се чувстваш малък,да съзнаваш,че нищо не зависи от теб и че можеш да крещиш,но никой няма да те чуе...или ще те чуе и ще извика полицията,която да те глоби.
За да извървиш пътя към собствената си свобода,ти трябва враг,срещу когото да се бориш и когото да победиш.А това приравнява нещата до едно просто състезание-състезание по свобода,само че тук,напук на консуматорската същност на обществото,колкото повече напредваш,толкова по-малко неща имаш,докато накрая не се окажеш гол на финала.Толкова гол,колкото миг след като си се родил и миг преди да умреш.Това е същността на свободата-тотално отричане на всичко материално в името на нещо духовно.Въпреки че и духовните „неща” не са стока...но все пак общоприето е схващането за свободата,произтичаща от поставянето на духа над материята.Или поне такава е тази,за която се пишат поеми и романи и се изнасят скучни проповеди.Подобна свобода е стояла и в основата на нашия 3ти март.Днес помним датата,подкрепена с няколко зле научени уроци по история и 2-3 набити в главите ни клишета за Ботев,но повече няблягаме над поливането на повода,а не на самия повод.Но мина и 3ти март и ние,българите на 1600 км от България,гордо си казахме „честито!”,пресметнахме наум от колко години сме свободни като нация и толкоз.Тук дори не поляхме повода,нещата минаха между другото...е,по-различно щеше да е,ако Митко Пайнера беше направил един реверанс към нашата скромна общност и ни беше изпратил някоя от своите диви,която да ни обедини около неистовото ни влечение към кич и евтино зрелище,но уви,щракахме си с пръсти сами по стаите. Напоследък съм станал много критичен към празниците,защото забелязвам тяхното обезличаване и се замислих дали наистина как могат да се характеризират последните 132 години.Свобода ли са липсата на чуждо робство,наличието на диктатура и свободията?
Няма да се впускам в бурни исторически анализи,пропити с много патос,защото покрай остарелите форми на българското образование да ни внуши изсмукана от пръстите национална гордост намразих патоса в гласа на учителите и затова аз самият не искам да уча и поучавам.Знам,че редът,който седи в основата на едно зряло общество,е предпоставка за ограничаване на много свободи,знам и че безредието ограничава не по-малко.Изобщо животът по групи е нещо крайно несвободно,защото предполага съобразяване.Това е нашият Враг-ние нямаме диктарура,нито пък сме поробени в смисъла отпреди 132 години,ние просто се налага да се съобразяваме един с друг.А за един човек,който копнее за свободата тъй както затворникът бленува да погледне небето без решетки пред себе си,няма значение дали се съобразява с паша,секретар на политбюро, „добре облечен бизнесмен” или съседа от долния етаж.Затова и аз дойдох тук,за да се докосна до опитите на хората от моята епоха да избягат на канцерската хартия,да се потопя в будната млада вълна,която отказва да се съобразява.
Не знам дали това е пътят към свободата и дали той включва бягство от една действителност,която не харесваш и напасването към друга,която те отблъсква.Не знам и дали изобщо пасвам на някое общество-такъв,какъвто съм...напоследък осъзнавам и че все по-малко ми пука за това.Или се напасваш към света,или го напасваш към теб...и двета изискват много жертви и още по-лошото,компромиси,но другите алтернативи са да живееш сам,неразбран,отритнат и потенциално свободен,или да умреш-в най-добрия случай в името на някоя кауза.Аз не смятам да правя компромиси,защото всеки един е раносилен на изгубена битка във войната за извоюване на свобода.Искам яйцето И кокошката и ще ги получа.В това се корени красотата на младостта- аз съм силен и независим(от мен не зависи нищо),така че мога да си позволя да не се съобразявам.Мога да си позволя и да целуна момиче,да остана до посред нощ в неделя вечер,зачетен в книга, без да се притеснявам,че от това ще пострада работната ми седмица и сам определям правилата,които спазвам...



P.S. Изказвам специални благодарности на цялото си семейство за това,че ме финансира,защото в противен случай в момента щях да целувам нечии задник,за да си платя наема...всеки идеалист има нужда от някой да го храни,така че наистина благодаря :)

Сесия

Февруари беше прекрасен.Все още снежен,но вече по-мек,с повече слънце и надежди.А и почти всеки ден някой имаше рожден ден,което допълнително смекчаваше края на зимата.Хората все още обичаха рождените си дни,защото на 20 старостта изглежда недостижима,живее се тук и сега,а и с всеки пореден рожден ден правата се увеличаваха.На 16 с тротинетка,на 18-евентуално с кола,а на 21-с право да пиеш в Щатите и да караш трамвай в Кьолн.Е,растяха и задълженията-да си миеш зъбките сам(поради което моите безвъзвратно пожълтяха),собственоръчно да слагаш ред в живота си(ставам в 11 и закусвам с Jack),да си съвестен гражданин(което не вашеше за мен,защото бях чист селянин) и може би да си полезен на обществото(само и само да не правя нищо измислях какви ли не световни конспирации и се обявявах гордо като противник на Системата).Сега като се замисля,май младостта ни даваше повече отколкото искаше,но никак не беше лесно да останеш млад и свободен.
Идваха ИЗПИТИТЕ!Весело се живееше между сесиите,а сесиите са само 2 пъти годишно,но дойдеха ли, косите ти побеляваха,ерекцията спадаше и всички защитни сили на организма се задействаха.А нивата на мързел в кръвта направо пощуряваха.И настъпваше едно бавно и мъчително време или по-скоро едно тъжно безвремие,когато всеки се опитваше да минимизира усилията и да повиши оцекните.Бяхме на 20,но все още ни плашеха с цифрички.Оковите на съвременния човек бяха изковани от канцеларска хартия.Образованието във формата,с която бяхме свикнали,плашеше повече отколкото обогатяваше със знания.И от училищата излизаха дебили и/или зубъри,които не бяха в състояние да работят с информация,да мислят и да създават.Това бяха простите изпълнителски кадри,които бяха достигнали завидни нива в умението си да възпроизвеждат никому ненужни данни.Като такива пристигнахме и ние Тук.Това Тук е едно място,което нямаше много общо с нашите места.Тук важаха други правила.Отначало се почувствахме голи и неподготвени за Тук,но пък после видяхме,че сякаш цял живот бяхме тичали с павета в джобовете.И постепенно започна да ни олеква и се поуспокоихме.Даже май прекалено се поуспокоихме,защото не усетихме как дойде сесията.Беше ни първа и това беше кофтито в случая.Първата сесия е като първата глътка-и в двата случая трябва да се действа бързо и решително.Ние с първите глътки добре се справихме,но някак не можахме да направим същото и с изпитите.Много беше мъчително да гледаш пожълтелите погледи на пребозалите ми колеги,които за първи път осъзнаваха какво е да си студент и че май този път трябваше да се борят повече със себе си,а не с квестори,професори и изобщо с образователната инстутуция.Трудно,с безброй безсънни нощи и заканвания на следващия семестър минаваше времето Тук по време на сесиите.Пролетта беше далече,зимата още сковаваше тротоарите и душите,а слънцето,също като студентите,бягаше от отговорност.
Много,безброй много пъти в душите се прокрадваше един катранено черен,разяждащ отвътре въпрос-какво правя Тук?! Той произтичаше от факта,че изборът да дойдем Тук си беше изцяло наш и сега за първи път трябваше да го отстояваме.Ах,колко тежко е да трябва да доказваш нещо на себе си.Като хора от Там бяхме достигнали съвършенство в това да заблуждаваме,че вършим нещо,защото на нас винаги се е гледало като на прости изпълнители и ние по един простичък начин винаги се измъквахме.Правехме малко,но навреме,а остналото замазвахме с приказки и/или прехвърляхме отговорността.Изпипан принцип,който се беше просмукал на всички нива Там.Обаче Тук беше по-иначе.Трябваше си работа.Дори самата дума ни караше да потръпваме.А на младите хора като нас се гледаше като на личности,узрели достатъчно,за да взимат решения,да мислят и да бъдат.Не се гонеха професори за подписи,не се сядаше на първия ред,за да могат преподавателите да ти виждат лицето.Тази абсурдна криеница беше отдавна прескочена. Тук да си студент беше привилегия,въпрос на личен избор,продиктуван от увлечния и желание за развитие.Студените бяха уважавано съсловие,можеха да си позволят да мислят и изглеждат както си поискат,защото бяха силни.Те сякаш знаеха какво правят,а ако не знаеха,не се притесняваха да си признаят.Умееха да боравят с инструментите на знанието,търсеха и намираха и продължаваха напред с привидна лекота.А ние седяхме и гледахме...или по-скоро сядехме,пиехме ракия и псувахме Тамошните фактори,които ни бяха довели до ръба на изпадане от центруфугата.Така поне беше в началото,защото наистина беше трудно от някой да станеш никой и да започнеш от нула,да не кажем и от минус.Ние не протестирахме,защото нямаше срещу какво и не препознавахме в хората с цветните коси нашите идеали.Изобщо нашите идеали бяха смахнати-да ти е евтино,да има ядене и пиене и да не те закачат много много.Така беше в началото...
После започнахме да се разбуждаме от този извратен сън.Появиха се мисли отвъд задоволяването на естествените нужди,зароди се желание за творчество.Това беше сигурен знак,че 1вата фаза беше вече в миналото.Обаче точно,когато се поошеперихме,дойде сесията и ни сгащи неподготвени.Който беше измислил изпитите,трябва да е бил пълният сухар,трезвеник и социопат.Винаги,когато някой се окажеше по-умен или подготвен,го заклеймявахме с това,че не знае как да живее и че ние не му искаме знанията,ако ще са за сметка на дивия ни неубоздан нрав.А за да се справиш с някаква трудност,най-креативно е да си измислиш враг,за да можеш да онагледиш пред малките човечета в себе си срещу какво се бориш.Е да де,ама тук никой не ти правеше сечено,никой не те гледаше лошо и изобщо нямаше никакви поводи за вражди.Обаче ние,хората от Там,умеехме да си измисляме причини и нямаше да се огънем пред едно подредено и уредено общество.И така,с малки,но уверени стъпки,закрачихме по пътя на митовете и самоманипулацията.
Бяхме стабилно стадо,всеки със своите извратени страни,странни навици и необичайни интереси.И може би точно това ни сплотяваше.Така е в днешни дни-желаещите да са различни се събират и си еднаквеят по групички.В това се изразяваше толерантността на нашето и/или тяхното общество-на никого не му пукаше какво правеха останалите.Това явление имаше много измерения,това,което ми харесваше обаче,беше,че в анонимността на общуването се синтезираше най-важното,без излишно обстоятелстване.21ви век беше време на сбития преразказ,хората можеха да общуват все по-свободно,но се отдалечаваха прогресивно.Властта нямаше нужда повече да се тревожи за младите идеалисти и да ги затваря в разни лагери...достатъчно беше да ги снабди с лаптоп и интернет и те сами се затваряха.В такова време пасеше и моето стадо.Бяхме единни,но това,което ме накара да се замисля,беше разликата в подходите.Всички бяхме изправени пред проблема 1ва сесия и нито един от нас не тръгна по конвенционалните пътеки,или поне не докрай.Много психологически анализи можеха да бъдат направени за нашите постъпки,още повече за липсата на такива,но важното в случая беше да се проследи движението на човешкия дух във всичките му проявления.
Стадото беше голямо,но по-близки бяхме шепа хора.Това бяхме Аз,Ти,Той и Тя,като Аз от време на време влизах и в ролята на То.Ние бяхме бандата на местоименията и в нашите територии всички си слагаха запетайките и не бъркаха пълния и краткия член.Бяхме жестоки,но справедливи...все пак идвахме от Там и в очите ни още се четеше непоколебимостта на младия,див полуинтелигент.Странно беше как се забъркахме във всичко това и как стигнахме дотук-до 1вата ни сесия.Аз учех по-ското за и от живота и много зор не си давах,обаче останалите бяха дошли с болните амбиции да доказват нещо някому и бяха доста досадни,опреше ли до учене.В моята област всичко се свеждаше до това да познаваш правилните хора,а Аз започвах от нула и опитите ми да се сближа с местните бяха в повечето случаи нелепи,затова реших да го играя кисел с претенции за мистериозен.Социопатски месеци бяха.Сега като погледна назад и май доста временце съм поизпуснал в хаотичен секс с Тя и лашкане по лекции,но пък нали най-тъмно е преди изгрев.Е предвид колко беше тъмно в момента,слънцето трябваше всеки момент да минава на наша страна.Много тягостно беше усещането,че пропускаш нещо.Още по-шибано беше това,че го пропускаш,защото сам си решил така,а убедеността в правотата на решението на един 20 годишен Аз можеше да бъде разклатена и от най-нищожни фактори.Например от сесията.Е как пък точно така се случи,че тя съвпадаше с моя рожден ден и имах да пиша никому ненужни неща в момента.Е не знам как,ама се случи и не беше крайно забавно.Изобщо ставането на 20 си беше по-скоро повод да се размислиш,отколкото да се напиеш.Това не им харесвах на рождените дни-като Нова година са-равносметки,планове и евтин алкохол.Ама да си на тази възраст и да си студент Тук беше нещо,за което много хора биха могли само да мечтаят.Та Аз предпочитах да си правя равносметките и плановете вместо да уча за сесията.С помощта на голямото си болно въображение бях измайсторил един отчасти илюзорен свят,в който една велика мисъл значеше милион пъти повече от една оценка.
Беше красиво минало,а вярвах и,че ще е красиво бъдеще.Много вярвахме по това време с останалите местоимения.Намирахме се в една междинна фаза,когато започваш да усещаш,че животът смърди,но все още вярваш,че може точно ти да го изкъпеш и приведеш в приличен вид.Той например беше по-краен от мен,умираше си да философства и да родоотстъпничи,но душичката му умираше за някоя Тамошна девойка.Много се беше нахъсал да доказва на системата,че можеше да надскочи себе си и вероятно ако не ме беше срещнал,щеше и да му се получи.Не знам дали Аз го развалих,обаче май започна да се отпуска и след няколко месеца съвместно съжителство пусна паласка и започна да отлага ученето за последния момент за сметка на жените и писанията.Силно животно беше Той,фазан,ама от добрите...и Той,и Аз си търсехме сцена и публика,само че Той беше по-амбициран,а Аз гледах по-отгоре на нещата.И добре живеехме,с някой малки премеждия(най-вече кулинарни),но като цяло добре.Бяхме идеалисти,за творени в малките си кутийки с лаптопите си.А какво правеха Ти и Тя?Ти изобщо нямаше идея за какво е Тук,струваше и се обаче,че е класи над тези,останали Там,само защото беше дошла Тук.Не беше лош човек,беше,да го наречем,семпла.Нейната тактика за сесията беше да учи по седмица преди всеки изпит и да гледа да обърше тройката,ако ли не,да обърше квестора и/или 3 големи водки.А Тя,Тя беше сладурана...определено много блага душа,любвеобвилна и мека,но и с желание да бъде нещо.Може би това беше една от основните причини да излизам с Тя.Беше забавно,защото в нашето стадо бяхме 2ма отпускари и 2ма натегачи и пак се разбирахме добре.Тя се нахъсваше да доказва нещо на Тукашните хора и на Тамошните си родители,Той се стремеше да доказва неща на себе си и на Тамошните хора,Ти се стремеше да нареди пъзела на идеалния мъж,като не спираше да добавя нови и нови парченца,а Аз исках да стана поет и висшето,барабар с всичките му сесии беше по-скоро приятен фон и добър бекграунд,а не самоцел.Аз исках да бъда добър човек.Не знам дали от слабост да живея по писаните правила,или от възрастта,но просто исках аз сам да построя света,в който щах да живея.Но не свят,лежащ на основите на полуистини и откровени лъжи,а свят,вдъхновен от чистота на изначалната доброта.Изведнъж пред мен светът беше станал необятен,но усещах,че ако протегна ръка,ще го събера в шепата си.Изведнъж се почувствах по-свободен отколкото мислих,че някога ще бъда.Имах какво да губя,но сърцето ми започваше да се пълни с красиви емоции,главата ми-с красиви мисли,а очите ми виждаха красиви неща и се чувстах жив.Това беше да си на 20 посред сесия-чувстваш се млад,жив,обичан,силен и свободен.Защото за миг осъзнаваш колко нищожни са проблемите ти в момента на фона на цялата каша,в която се е забъркал нашият понамирисващ свят.Сесията беше от онези необходими предизвикателства,които те поддържат във форма.Усещаш как с малко можеш да постигнеш много,стига само да протегнеш ръка.А идваше и пролетта-за мен това означаваше нова муза,за Той и Тя-нови предизвикателства,а за Ти-нови парченца от необятния пъзел и много литри щастие. Тези дни се насъбраха поводи...не че бяха нещо толкова съществено,но като студенти и най-вече като хора от Там си търсехме причина да се почерпим.И се почерпихме стабилно.Но дали от алкохола,дали от циганската музика(защото ракия +шопска- Сашо Роман е един математически неиздържан израз) ,а може би и от изгрялото слънчице над Тук душите ни се разтвориха,а телата започнаха да излизат от летаргията на дългата и снежна зима.Хубаво беше да усещеш как животът се завръща.Точно от това имахме нужда,защото изпитите малко или много бяха взели своето ,мислите и погледите ни бяха станали по-вели и макар млади и будни,ние мъждукахме,а не горяхме.Но този ден преобърна нещата и така започна един бурен период в едно заспало общежитие.Хубав е животът между сесиите,а те са само 2 пъти годишно...

България

Аз съм почти на 20 и в момента не живея в България.Реших да уча в чужбина сам, без да съм бил притиснат от обстоятелствата,просто исках нова сцена,нови актьори,исках трудности, развитие,перспектива и бъдеще.И едно своебразно ново начало.
Не съм избягал с подвита опашка,излязох навън,защото един млад човек има нужда от почва,в която да се развива и да разцъфне,а в момента България е едно заблатено тресавище,в което израстват подобия на цветя.Не ме разбирайте погрешно,аз обичам своята родина и се гордея с това,че съм българин(това значи да си широко скроен,многостранно развит и да има живот в погледа ти) и не критикувам,защото се имам за нещо повече от моите сънародници,а точно защото обичам България и не искам да я гледам задушена от туморите на прехода(нито от тези на комунизма).Но опитите на младите хора като мен да положат основите на гражданското общество,от което има нужда страната ни,срещнаха една доста остра съпротива от дребните души на нашето време,които по нищо не се различаваха от тези по времето на Алеко.Сивите българи,както обичам да наричам тези люде, не са явление на някоя специална епоха в нашето развитие,те са константно понятие.Те са вечно недоволни,някой друг им е крив,обичат да мишкуват и виждат в прогреса своя враг номер едно.Винаги знаят повече,ако не и всичко и не са склонни на компромиси.
Не знам кое е по-страшно-човек без мнение или човек с готово мнение.1вите са безобидни до момента,в който не нарушиш утопичната им нищета,а 2рите-те са дяволски досадни,нахъсват се от невежеството си и са неприятни събеседници.Човек,който е напълно убеден в правотата на своите идеи и вярва в тях сляпо,може или да те разсмее,или да те принуди да го напердашиш.Но пък ако хвърлиш камък в рядко ако,със сигурност ще те изпръска.
За да изградиш собствено мнение по даден проблем,има няколко подхода.Важно е откъде събираш информацията си-литература и медии или кръчми и седянки,по-същественото обаче е дали имаш капацитета да боравиш с нея.Формирането на убеждения се корени в същността на човека,а тя от своя страна много зависи от средата.Битието наистина определя съзнанието .Не можем да виним хора,които са израснали без особена надежда, подкрепа и обич за техния осакатен мироглед.Не можем обаче и да препишем всичко на външните фактори. Пролетариатът ражда пролетариат,малцина дръзват да се вървят срещу течението.Някои успяват да надскочат своя бекграунд,да се откъснат и да вървят напред.И тогава идват сивите българи.Те са от частта,която не е успяла да се отдели от предначертания си коловоз,и това ги разяжда отвътре.Светът продължава да се върти,но без тях.И те се нахъсват и озлобяват.Разбираемо,но не и приемливо поведение.Те са готови да потъпкват,да оплюват и да отричат всичко,постигнато от малцината силни.Те са масата в България.
Малко ми е неудобно,когато си говоря за живота с някой познат,останал у нас.Не защото съм си повярвал,не защото се изживявам като нещо повече,или се взимам насериозно,просто защото аз съм имал шанса да изляза навън и да разширя хоризонитите си.Младият човек има нужда от поле за изява, подкрепа и най-вече от бъдеще.Неща,които ако не си нечии син или дъщеря,в България няма да получиш.И това озлобява и нахъсва още повече,защото постепенно придобивките на успяващите-морални и материални, нарастват. Винаги съм се чудел дали хората сме изначално добри,лоши и изобщо имаме ли наистина заложени качества,или генът на добротата не се предава по рождение.И ако личните качества придобиваме,а не наследяваме,то от кого?Макар ясно да осъзнавам,че личността е нещо много комплексно,смело бих казал,че средата наистина оставя най-големият отпечатък.А блатото белязва до гроб.В България човек не е толкова голям,колкото са големи мечтите му,а толкова,колкото му позволят.Сивите българи не са щедри на поощрения и подкрепа.Те са наистина странно съсловие-псуват куцо и сакато за това,че светът не е справедлив,а всъщност не искат справедливост.Искат просто те да са отгоре на кюпа.А иначе светът наистина не е справедлив.Мнозина диктатори направиха своите социални експерименти с цената на милиони човешки животи и пак не успяха да направят го направят еднакъв за всички.Но хората също не са равни.Идеята за равенеството е съществува само в утопиите,с които се приспиват масите.Но какво става с ценностите,идеите,надеждите и перспективите при рязка промяна на строя,или с други думи-вярваме ли в нещо все още и ако да,в какво?
Не мога да направя обстоен анализ на темата,защото преди ’89 не съм живял,а историите в кръчмите,пропити с носталгия и умиление,не са сериозен източник на информация.Горе-долу половината от следващите 20 години са ми несъзнателни,или поне не съм се задълбочавал в тълкуването на социалните течения,промените и търгуването с надежда.Но нека опитаме...
Исторически погледнато,годините след падането на Желязната завеса и комунизма са може би най-смутните години в новата ни история.Стабилността на страната беше разклатена от множество промени,нескопосани политически ходове,а този период най-ясно се характеризира с началното натрупване на капитал на силните днес-в повечето случаи по начини,встрани от закона.Смениха се прекалено много правителства-като изкарването на цял мандат се считаше за истинско постижение,а за 2 поредни не можеше да става и дума.Радикалните промени в търсене на спасение показаха наистина колко отчаян беше,а май и продължава и да е българският народ.Нямаше я сигурността под мотото”аз ги лъжа,че работя,те ме лъжат,че ми плащат”...преходът от планово стопанство към пазарна икономика премина с възможно най-много сътресения,причинени от интересите на зародилите се „нови българи”(които аз така любовно обичам да наричам „тумори”).А хората бяха свикнали да бъдат управлявани с желязна ръка,да им се определя път и да бъдат послушно стадо.И по-неприспособимите окапаха.Перспективите бяха-емиграция,захващане със сенчест бизнес,или яко бачкане за малко пари.А надеждата-тя остана някъде между казана за ракия и бурканите с туршия.Така поне беше в началото...
Надеждата на българите винаги се е кореняла в това някой спасител да дойде и да оправи нещата,позиция на изпълнители,а не на хора,вярващи в себе си и готови сами да коват съдбите си.Това е исторически предопределено. Каква е цената на един българин? Няма нужда да правите калкулации – отговорът, обективно или субективно, е наложен от самите нас, от медиите, от предразсъдъците, от реалностите – ниска. Затова имаме нужда от нова история и пренаписване на старата. Светът винаги го е правил по време на криза, прави го и в момента – генерира митове. А нашата, българската необходимост, е спешно да се пренапише най-новата ни история. По холивудски – с хепи енд, в който добрите получават това, което им се полага. Защото от времето на Ботев и Левски, България не е генерирала митове, които да повдигат духа и самочувствието .Точно обратното - цялата ни нова история налага образа на българина като вечно губещ, маловажен, в най-добрия случай – тарикат. Липсва ни самоуважение, което се гради с векове. Разликата е в посланията на исторята на всяка нация.А от националното самосъзнание идват повечете проблеми-губи се и надеждата.И това е може би нормално-това е надежда,с която се подиграха прекалено много хора.Същата тази надежда в момента е възложена на един човек,когото няма да коментирам.И този път сякаш е като за последно,защото повече не остана.Перспективите днес са малко по-слънчеви,работа се намира по-лесно,в големите градове се живее относително добре,но назрява един сериозен проблем-заражда се една диктатура,срещу което обществото мълчи засега.Странно,но 20 години не можаха да излекуват подръжниците на комунизма и бленуващите за едно тоталитарно управление и силна ръка са застрашаващо голяма част от имащите право на глас.Просто демократичната идея не можа да се наложи в сърцата на хората...демокрацията изначално като строй е създадена за защита интересите на големите предприемачи и собственици,а такава класа не се зароди в България.Доста изгубено време бяха последните 20 години,доста надежда се изгуби някъде по пътя на прехода,а перспективите все още не са розови.
Но стига тъжни коментари,прекалено съм млад,за да съм толкова отчаян от живота-дори самият факт,че съм млад и свободен,е достатъчен за малко оптимизъм.Какви са моите перспективи-да се възползвам от шансовете,които съм получил досега и да стана шеф.А ако не искам да стана шеф?? Че кой в България не иска да стане шеф  Всъщност шансовете пред мен са толкова големи,колкото им позволя,защото в момента пред мен светът е отворен.За да се изгради това национално самочувствие е необходимо да се стартира от личността. От всеки като мен.Просто е като формула-преставаш да гледаш новините,в които водещи са темите кой колко е откраднал и кой кого е убил;интересуваш се от прогреса...създаваш свой продукт,а не продаваш чуждите;започваш да работиш за личния си успех и не чакаш някой да оправи държавата вместо теб.Само с чакане и прекланяне на главите видяхме по метода на пробите и грешките,че не става.Това,в което в момента вярвам и се надявам е,че сегашното правителство няма да направи нещо сериозно,най-малкото защото няма план за действие,а работи „на парче”,но ще създаде гражданско общество...или по-скоро чрез липсата си на позиция по важни обществени проблеми,ще мотивира хората да вземат нещата в свои ръце.А това ще е най-голямата крачка по пътя на прехода.Демокрацията не може да съществува без това явление,а аз вярвам в нея.Защото тя определя моите перспективи за реализация като свободен,зрял и мотивиран човек.Усетиш ли,че имаш почва,в която да разцъфнеш,надеждата бавно се връща в сърцето ти...А патриотизмът се корени в това да развиваш себе си без да се съобразяваш със сивите българи,като по този начин да помогнеш за развитието на България.

Хаос

До мен са книгите,
Сякаш изпели своята песен,
Във мен са римите,
напомнящи на пъстрата есен.

До мен са хората,
Забързани и устремени,
В очите им чете се умората,
Но те няма да бъдат спрени.

Те ще продължат,
Майната им на книгите и есента,
Без усмивки,но и без да тъжат,
Ще преминат тихо през младостта.

Ще продължат,докато могат,
Ще продължат и след това,
Ще подминат дявола и бога,
Няма да се спрат и след пръстта.

Вървящи смело,сигурно и глухо,
Без път ,цел и идея,
Превръщайки се в лято сухо,
А на мен ми остава просто да остарея.

Сам съм виновен за своето безредие,
Нямам сили да се променя,
Сам съм виновен за тягостното безвремие,
Нямам кого повече да виня.

Не знам какво да ги правя овехтелите книги,
Не знам и за кого ги пиша пустите рими,
Май и аз съм изпял своята песен,
щом в пролетта на животa си мисля за есен.

Това е слабостта,която ме обзема...
Слабостта на младостта.
В битието няма всесилна теорема...
И в душата ми нахлу трезвостта.

И паралелният ми свят се пропука,
Прекалено много лъжи,
Един ден на вратата ми се почука,
Истината дойде за наш’те души...

Наздраве!

Отмина и януари...с него и многото именни дни и другите празници,та като поизтрезнях,се замислих за смисъла на всичко това.Отдавна сме се отдалечили от християнството и не вярваме в чудеса,но продължаваме да честваме дните,посветени на нашите светци,Коледа,Великден...но защо? Дали е просто навик,страхопочитание да не си първият,дръзнал да се отклониш от правия път,или пък просто поредният повод да се хапне и пийне юнашката.
Това с навика е доста характерно за хора,които вървят без път и идея,за слаби духом,изгубени между ежедневните си проблеми.Същото важи и за 2рата групичка,само дето те имат своя път или по-скоро коловоз,но той им е бил наложен и те не са достатъчно силни,за да излязат от него.Най-много остават обаче тези,които гледат на празниците като на добра причина да се почерпят...като се замисля,май всички сме така,което е тъжно.И доста първично.Кое кара българите(както и вероятно повечето славяни) да жадуват така силно употребата на алкохол?
На първо място може би е липсата на надежда,която се корени в трудното битие.Алкохолът предоставя паралелен свят на изгодна цена,доближава те до това,което винаги си искал да бъдеш,но никога не ти е стискало,алкохолът дава смелостта на малките души,с него всичко,дори и ежедневното общуване,изглежда по-лесно.Но за повечето все още якото пиене е символ на простащина,низост и липса на възпитание и обноски и затова то трябва да бъде оправдано!А оправдания дал Бог-буквално.Няма ден в църковния календар,в който да не се чества нещо-я смърт нечия,я възнесение...но нещата не свършват дотам,все пак живеем в 21ви век,вече всеки с малко повече власт и пазарен нюх се опитва да изведе в култ неща,които да се честваме.И доста успяват-най-типичен пример е дядо Коледа,продукт на кока кола.Свети Валентин е също успешен пазарен трик,ето че само и само да се напием и да правим секс сме готови да си внасяме празници и от чуждите религии.Ами баловете и 8и декември-ако някой ми каже в името на какво си маха главата,ще го призная. Любим все пак ми остава 2ри февруари-бау бау.Има дни на всичко и всеки-има и евтин алкохол...като поставим така нещата,звучи доста плашещо и нагласено.Звучи и много удобно-за покоряването на една страна,един народ,или дори отвъд е необходимо много малко-да отнемеш надеждата на хората,а после в малки дози да започнеш да им продаваш щастие.Щастието,което те никога няма да изпитат трезви.Не ти връзва с жените-напий ги,не ти върви в кариерата и личния живот-напий се!Лесно е.А като прибавим и традициите в производството на спиртни напитки в мазета,казани и знайни и незнайни бараки у нас,ситуцията започва да намирисва много сериозно...на джибре!
Но нека не сме песимисти докрай,а да потърсим други основателни причини да се пие.Студеното време е много удобно за срамежливите пияници,само дето това глобално затопляне направо им нанася удар под кръста.Добре че вална много снежец тая зима,че иначе що ракия трябваше да чака по-убедително извинение да бъде употребена.Има го социалният елемент на алкохола-той обединява.Сбирките на по чашка са влезли прекалено дълбоко в националните ни бит и култура и за изкореняване не може и дума да става.И не говоря само за пияниците по селските кръчми,говоря и за пияниците по градските кръчми-немислимо е да отидеш на дискотека и да чукаш мацка,ако не я напиеш,не я надрусаш,или не я изнасилиш.Може да си много готин,но в момента правилата са такива...а ако не си много готин,още по-добре за теб.Има го и битовият алкохолизъм-всяка вечер на по ракия и салата.Идилия.Не можеш да виниш хората за техните малки удоволствия.Ако бачках по цял ден,а после на плещите ми падаха и всички домашни задължения,вероятно и аз щях по-честичко да си попийвам.Ние,младите, сме пишман пиячи-пием рядко и некачествено,това е като да четеш рядко-ставаш полупияница и полуинтелигент,което е наистина безславно.Като видим пиене,се нахвърляме жадно,защото нямаме търпение да изживеем полагащите ни се 10 минути дилируим.Няма култура на пиене,което предвид отсъствието на култура изобщо,сякаш не е много притеснително,но пък тази липса поражда много грозни гледки.В Германия имам чувството,че състудентите ми едва сега изживяват това,което за мнозина малолетни беше начин на живот в Double Vision и Amor.Не знам кое е по-кофти-да видиш 14 годишен,омотан в тоалетна хартия на някоя пейка около НДК в 9 и 30,или 20 и няколко годишен в същото състояние на пейка до Бранденбургската врата.Май и двете смърдят.Явно просто съм свикнал повече с 1вото и като видя мъжага в силите си,очаквам чудеса от героизъм(под бутилка е смешно).Явно 19 години в България остават неизлечима следа.
Обичам няколко мърди изказвания по повод пиянството и поводите.”Някой пият от мъка,други от радост,трети-от сутринта”определено най-точно улавя духа и дъха на българите.Ние сме племе,което пие всичко,което изгаря,праска всичко,което мърда и не вярва на нищо,което кърви 5 дена и не умира.Също обичаме и разнообразието и не признаваме граници-„ракия и бира,и водка,и ром-пиеме всичко,дай одеколон”.Но най-формиращи са „крушата не пада по-далече от сливата”(поетът е имал жълта къснозрейка,която седи в основата на 55 градусовата пърцуца) и”с какъвто се събереш,с такъв ще се напиеш(по-благозвучно е с”ще се на...любиш”,но за целите на статията съдържанието е променено).А”по-добре известен пияница отколкото анонимен алкохолик”си е направо поощрение за достигане на нови висоти.
Когато нямаш скъпа кола,жена ти е грозна и те бие и не можеш да си видиш оная работа от шкембето,не ти остава нищо друго освен да станеш квалитетен пияч.Всъщност ако си готин,алкохол не ти трябва,а ако не си-той няма да ти помогне,но май хората обичат да пият заради надеждата,която дават спиртните напитки.Черният дроб е крайно разтегливо понятие,махмурлукът е победим със зелев сок,а безпаметността се котира в момента.Така че наздраве!Аз намерих удобното извинение,че In vino veritas,и не ми остава нищо друго освен да вървя с бодра крачка и леко полюшване към истината,пък била тя и горчива като отлежал пелин...
02.02.2010г.(в очакване на Трифон Зарезан)