Седя върху гниеща жигула
Прескочил съм един задремал полицай
И той никога няма да порасне
Тя е с жълто яке и панталон на цветя

Неизживените мигове ме състаряват
Дълго гледам след нейното такси
Седя върху гниеща жигула
И имам детелина в ревера си

Съсухрени сбръчкани чаршафи
Изречени наум желания
И бурени с малки цветчета
Досущ като широкия и панталон

Поглежда ме,не казва нищо,
Прегръдка и обещания
И после се връщам
А дремещият полицай става от сън.

София ден преди Деня на София

Пристигам час преди срещата,удобен момент да започна новата книга,която от 2 седмици возя в жабката на колата.Препоръчали са ми я и затова я отлагам.Отварям и чета,започва страшно силно,после се разводнява,писана е от жена.Срещу мен на петдесетина метра застаряващ музикант с дрезгав глас си спомня за вечните парчета и времето,когато е излизал с вратовръзка на сцената.Не събира тълпа,но се раздава и постепенно фокусът ми се измества към него.

Става 4 и чакам мацката,тя идва с черно малко кученце,държа го,докато си вземе хотдог и тръгваме из Борисовата.Познавам я от доста време,за което съм я виждал само 2-3 пъти.Нейните влечения повличат моите тълкувания,после вървим още малко,сядаме,за да и прочета нещо,накрая взимаме по бира и пак подвиваме крак зад паметника над езерото с лилиите.Имам обременено съзнание и въпросният монумент ми заприличва на еректирал мъжки атрибут,някой обаче е решил да разсее всички съмнения и навсякъде с червени големи букви е написал КУР.И пак говорим,бирата вече е топла и я даваме на малкото куче,което е женско,изпива я и и падат задръжките.Кучки,напият ли се и осират всичко...

Трябва да ставаме,предизвикваме оживление по алеите,аз говоря и ръкомахам отнесено,изкушен от красотата на момента(и повече от девойката),черната топка преплита къси крачета и ме поставя в неловки ситуации,а момичето се усмихва и отразява света в големите си очила.

Пак сме при езерото Ариана,чака я гаджето и.
-Никога не бих се омъжила за човек,който ме привлича само сексуално,казва замислено
-А би ли се омъжила за някого,който не те привлича,отвръщам с добре маскирана нотка надежда в гласа си,ясно съзнаващ,че светът е неизебаем,обаче все още правещ опити.
-Някой ден ще се оженя за тебе,чао,до след няколко години.
Оставям малкия и задник да се отдалечи и си мисля,че хармонията в общуването се крие в случайността.

Нямам батерия на телефона,а съм сам в центъра.Напоследък рядко изненадвам себе си,но ето ме,влизам в тузарско кафене,за да изпия нещо,което не ми се пие,да погледам хората и да си заредя телефона.Седя и си мисля за детайлите,когато си сам,неминуемо стигаш до тях.Дочувам разговор на някаква двойка,със сигурност от скоро,той и обеснява за малките неща.Всички говорят за тях,но аз съм пионерът,откриващ,че банбуковият диван срещу мен се разбримчва в такт с протяжния хаус.Гледам го втренчено и пия капучино след бирата в парка.Невъзмутимо усеща ритъма.Вадя започнатата книга,чета малко и се заглеждам през прозорец с рамки от празни погледи и пълни каси.На няколко метра едни от други,преливат в плътна пелена,удрят се,а после застават още по-безмислено изправени.Отвън има сцена и пеят деца,насърчавани да пораснат,чувам изцедените им гласчета и от време на време с пресилено творчески поглед стрелвам сервитьорките.

Взимам си лист от бара,защото вече съм изписал касовата бележка и всичките си бели визитки в портфейла.Идват хора,киселеят,кривеят и говорят силно.Абстрактни като скеле върху стара сграда,а аз седя и ги гледам.Обичам несъвършенствата и контрастите,прашинките по листата и фасовете по поляните,обичам да отлепям етикета на отворена бира,която сгушена да се стопля с ръката ми.Орлите на кръстовището са позеленели от яд,неповдижни,втренчени и благодушни.Не съм виждал други такива орли и затова реших да им измисля дума-благодушни.Имам две пакетчета захар в чинийката и съм концентрирал върху тях цялата си надежда да внесат сладост в капучиното и живота ми.Лъскавите картини по билбордовете намират отражение в балончетата мърсотия на повърхността на езерото.Мигачите на колите дирижират неравноделна мелодия и пулсират,определящи ритъма на града.Над булеварда,леко забравени,висят коледните украси,неприбрани,изгасени,оставени да се маскират с прах.

Кафенето е закътано между анемични кипариси и има тъжни пердета.На бара гордо е изпъчено удостоверение за една звезда,навсякъде са пръснати повехнали палми в пластмасови саксии,имитиращи старогръцки орнаменти...малко кич за уют и евентуално още една звезда на удостоверението.Мирише на пуканки с масло,издадените желания на хората наоколо правят въздуха тежък,а кестените навън нехаят.Върху устните ми се белее като рехав сняг пяна от капучино.В канапетата личат отпечатъците от задниците на предишните посетители и известно време се правя на наблюдателен детектив.Срещу мен е седял или юнак с голям гъз и е ял зрънчо,или може би разширена тазово баба с внуче.На пода безметежи царевична пръчица,която усещам по-близка от всички хора в кафенето.

Концертът навън порасва и чувам брас секцията на „Акага”.Плащам сметката и помолвам учудената сервитьорка за касовата бележка с ръкописа си.Няма много хора пред сцената,а музиката е истинска.Сам съм,слушам и танцувам.Концертът е благотворителен и организаторите раздават бели хартиени фенери с малки свещички,които запалваме и пускаме в небето.Не търся думи,не правя снимки,издигам се заедно с пламъците.
Идва Геша,и той е сам,гледал е всичко от друг ъгъл.Прекосяваме Борисовата и отиваме в Маймунарника.Говорим си за музика,за България,за това,че тук лицата не са средностатистически.

Стигаме,не бих казал,че влизаме,защото оградата е разтегливо понятие,групите вече свирят.Аз си взимам най-сладкото кебапче между две филии „Добруджа” и пържени картофи с лютеничка,сядам на хамак,опънат между два бора и изпитвам оргазъм.Геша пие „Пиринско”,а хората наоколо са живи.Отиваме по-близко до сцента,групата ми е непозната,запознаваме се в движение.Свирят жестоки етно парчета с български напеви.Има няколко стотин души и никой не лошотее.Вокалът е толкова грозен и толкова готин,че преобръща схващанията,пуши коз и свири на тамбура.Завиваме хоро,никога не съм виждал толкова много млади,ентусиазирани,чисти и усмихнати хора на едно място.Потна работа,мястото е малко,но желанието прелива.Пускам се,за да избърша потта си и съжалявам,че нямам коремче,на което да си думкам ритмично.

Идва нова група,по-известна и ме хвърля в джаза...буквално.Енергията в телата ни решава да поседне на някое изтърбушено канапе или върху обърната каса бира.И пак говорим,усещам,че тук мога да говоря с всички,но решавам да дудна само на Геша.
Тръгваме,аз съм паркирал малко далече,запознавам с някакъв пич,който пътува на стоп за Македония и трябва да се срещне с някакви румънци,които го чакат на пазара”Иван Вазов”...Боже,откога чакам една щипка подобен абсурд в живота си,качвам го в Нивата и го оставям,той предлага да ми се отблагодари с малко трева,собствено производство,отказвам и се прибирам у нас.Карам бавно,ужасно ме боли ухото,усмихвам се.Дънките ми окъсяват,душата ми е пълна,а София е красива,когато правиш случайни неща.

Обещаваме си,че ще се видим отново
Лицата ни са прорязани от изнасилени усмивки и дълбоки сенки
Приятелството ни беше спонтанно, срокът му на годност изтича другиден

Много сбогувания ми се насъбраха напоследък
И все ще се видим отново
Светът е малък,плановете-големи,а аз се чувствам все по-нищожен

Смеем се като за последно,гледаме снимка на котка и се заливаме от смях
А бутилките седят непокътнати на масата
Смеем се и страшно ми се плаче

Нямам сила да го погледна в очите,защото и те смеят тъжно
Седим един до друг няпряко на леглото и солидарно се разсейваме
Ще ми липсваш,човече,бъди щастлив напук на живота

От снощи ми е гадно,той я изпрати до летището и дойде да пием по едно
Поседяхме в празната и стая и пихме,но не докрай
Това беше вечер,която исках да запомня

Случайно се запознах с всички,но вече не вярвам в случайността
Добрите хора се намират,а после се разделят
И спомените биха избледнели,ако не се сбогувахме бавно...

Малко време в буркани

Сутрин е и ти отново трябва да ставаш.Мелодията на алармата ти се просмуква в избледняващия ми сън и му дава нов сюжет.Няма да мога да го изгледам докрай,разсънвам се.Светлината се излива в току що отворените ми очи и ме кара да ги затворя отново.Стандартните въпроси-кой съм,къде съм,какво правя тук,стандартните отговори,а после те виждам,все още сгушена до мен,усърдно вкопчена в последните капки сън за днес.Размърдваш се небрежно,елегантно и гальовно-сигурен съм,че имаш инстинкт да си нежна.Аз съм с отворени очи и затворено съзнание.Целувам те,обичам да те целувам.Банята е на светлинни години,взимам си дъвка от раницата и продължавам да те целувам.Събуждаш се,рошава,колкото е рошаво всяко момиче сутрин,носиш моя протъркана тениска,седи ти като нощничка,очите ти са още притворени и изучават стаята.Поглеждаш ме,изучаваш и мен набързо,уверяваш се,че съм аз и се ухилваш заспало.И аз се ухилвам.
Снощи беше хубаво,двамата,голи,говорихме за литература,за изкуство,за твоите сгради и моите разкази.Щяхме да ядем сладолед,но се отплеснахме и той се стопи.После облизвахме лекпавите си пръсти-по детски,а не еротично.Навън е топло по това време на годината и аз спя гол,без да се завивам,ти се уви с одеало,а аз се промъкнах под него,за да те стопля.Обърна се и легна върху мен.Харесва ти да те галя,а на мен-да те усещам като продължение на пръстите си.Винаги ми казваш,че съм горещ,а после добавяш,че ти е най-удобно да лежиш така.Не ми омръзва да го чувам,твоите думи не се изтъркват.
Връхлита ме вълна ентусиазъм и започвам да те гъделичкам,целувам и хапя леко,където ми падне.Смееш се.Усмивката ти,очите ти,смехът ти в този момент,някъде след 2 през нощта осмислят живота ми.Изяждам ти носа,не можеш да заспиш без нос,въпреки че много ти се спи.Добре,добре,знам,че утре трябва да ставаш рано,ето си ти го,казвам и ти завинтвам носа точно на място.За да не мърда,го целувам.Доволно рошава си,идея нямам защо в косата ти се червенее някаква щипка.Според мен от щипките косите ги боли,ти не ми вярваш,не спорим,целувам те и те завивам.
Когато те гушна,се чувствам толкова голям и силен,защото ти се губиш някъде в мен,на сигурно.Заспиваш бързо,а аз още искам да си играем.Целувам гърба ти през тениската,не виждам лицето ти,но знам,че се усмихваш.Гася лампата и оставям телевизора да буботи.Защо не мога да ти открадна малко време,да го натъпча в буркани и всяка вечер,когато оставаш да спиш при мен,да отварям по един.Не,всяка сутрин,когато алармата закънти в сънените ни глави,тогава ще ставам и ще отварям буркан,пълен с време.Няма да те будя,спокойно,ще го изсипвам отгоре ти.Ти няма да знаеш,просто блаженно ще се обръщаш и ще продължаваш да спиш.
Снощи,докато спеше гушната,си мислех за едно стихотворение,сякаш не го пишех наум,а го четях,толкова беше ярко.Не станах да взема тетрадка и химикал,предпочетох да остана до теб.Сега ти бързаш,решиш косата си,която се спуска по гърба ти като пълноводна,бавна река,слагаш си малко пудра и ме питаш дали нямаш торбички под очите.Съвършена си.Гледаш часовника си,ще изпуснеш автобуса,но все пак намираш време да се метнеш върху мен и да ми се усмихнеш.Съвършена си.Обуваш сандалите си,които се оказват несъпричастни към разписанието на градския транспорт и отнасят няколко сутрешни благословии.Затваряш вратата шумно и чувам токчетата ти по коридора като ехо.Събирам сили,проправям си път между найлоновите пликчета,възглавниците,обелките и бутилките по пода и отивам на прозореца.Ти излизаш,забързана като подплашена сърна,аз извиквам нещо и ти се обръщаш.Харесва ми да съм Жулиетата,там горе на балкона,а ти,подобно един Ромео да загърбваш всичко друго,било то и за миг.Пускам те,и гледам как се отдалечаваш,като от време на време гледаш през рамо,а аз все така нескопосано махам с ръка и се хиля.
Затварям прозореца,обръщам се,стаята все още тупти от теб.На малкото телевизорче стои отворена пудрата ти,на земята между бутилка от кола и кафява бананова кора е чорапогащникът,който вчера разкъсах.Лягам,възглавницата ми е напоена с твоя дъх.Ах,как бих искал да ти открадна малко време и да го затворя в буркани...

Вчера

Започвам да пиша,когато виждам,че батерията ми пада.Отдъхвам си и с тромаво движение отивам да взема зарядното,мога да отложа началото още малко.Когато пъхвам кабела,лаптопът ми светва,събужда се и оживява,чака да му разкажа как е минал вчерашният ми ден.Напоследък не му докладвам за битието си,всеки път,когато реша да опиша нещо,което ме е жегнало,спирам след няколко реда и започвам да редя пасианс.Някъде между главния мозък и края на пръстите ми се е загнездило чувството,че трябва на всяка цена да вкарам много смисъл,кълбета светло сив скрит смисъл,иначе изневерявам на чистото изкуство.Какво изкуство,какъв ти смисъл?!
Търся разнообразие в лицата на хората в метрото,но намирам само една монотонна безизразност.Прощавам им,пишейки наум историята на всеки от тях.Еднаквеят-и историите,и хората.Слизам и решавам,че днес е ден,който трябва да изживея.На 2 пресечки има парк,тръгвам,спирам,не усещам топлината на слънцето с обувки,събувам ги и продължавам.Стигам до пожълтелите прилежни ливади.Пътеките от ситен чакъл преливат от хора,повечето стари и незаинтересовани.Колоездачите се промъкват безшумно между тълпите и оставят само рехави облаци прах да напомнят за тях.Един профучава покрай мен като изтребител и оставя дълга въздушна диря над алеята.
Вървя бавно из парка,между мен и поляните има преграда от избуяла,напрашена коприва,а от нея като паркови стражи изникват ситни,кафеникави и особено усърдни зайци.Поглеждам босите си крака и набързо решавам да избегна сражението.Процеждащите се лъчи,цъфналите липи,пухчетата от тополите и облиците прах създават усещането,че си в благоуханен сапунен балон,светът не е на фокус,виждаш само силуети и сенки,останалото чувстваш.
Но аз съм дошъл с цел,днес събирам лица.Взел съм си тефтерче,имам няколко подострени молива в джоба си,спуквам балона,събирам смелост и прескачам копривата.Краката ми едва закачат горните,вече вехнещи листа,сякаш се погалваме един друг.Оглеждам се,няма зайци,спасен съм.Отдалечавайки се си мисля дали копривата я пари,когато докосне човек.Не искам възмездие,копривата в такива дни напомня,че си жив.
На поляната има откъслечни сенки от дърветата наоколо,а тревата изглежда изтощена.Намирам си местенце до едно старо дърво с глатка кора,което е отнесло доста закани за неразделност,вечна любов,както и една-две мърсотийки.Изглежда като моряк с тази раздрана от подвизи кожа.Дали двойките,дълбали с ръждиви джобни ножчета,са още заедно?Няма как иначе да е,този прастар,изкривено-романтичен и не особено природосъобразен ритуал не се прави с първия срещнат.Буквите в средата са трудно четливи,но личи желанието,което е вложил влюбеният лаик-дърворезбар.Личи и че ръката му е трепвала,дали от вълнение,или пък защото ножчето се е изплъзвало от потта,личи,че е бил искрен.Надписът е съвършен в своите несъвършенства,точно каквато е била и неговата любима.Докосвам кората.Не усещам белега,а само емоцията,която го е оставила.Трябва да е била изпепеляваща,защото малките рескички пулсират под пръстите ми.
Искам да видя лицата на тези двама влюбени,да поговоря с тях,без готови въпроси и отговори,просто да усетя тази емоция.Сепвам се от мисълта,че едва ли ще ги намеря само по първите букви на имената им.Ставам и тръгвам,бледите стръкове трева остават да лежат след мен,нека си починат,изглеждат наистина изтощени.Онтово съм на алеята и разглеждам хората.Изглеждат средностатистически.Тук-там виждам някой по-остър и запомнящ се щрих по лицата,някоя дълбока бръчка или накриво зараснал белег.Не спирам да мисля за двойката от дървото.
Продължавам,стигат ми толкова лица за днес,решавам да се насладя на боцкащите камъчета по алеята.Усещам ги като малки остри посредници между мен и земята. Покрай мен минава жена, сякаш въплатила обръза на Жената-млада,искряща и завършена.Поглеждам я,изумявам себе си,като не навеждам виновно очи,а продължавам да я поглъщам с поглед.Нищо не трепва в мен,разминаваме се,не се обръщам.
Не е тя,мисля си,на тази дама принадлежи светът,но не и онзи надпис,врязан в глатката кора.В нея имаше всичко,но не и пулсиращата емоция,малките несъвършенства,прерастващи в идеал.Не мога да я пожелая,защото нищо не мога да и дам.Аз искам да съм автор на една жена,да дописвам образа и в съзнанието си,а не да я консумирам завършена.
Денят нехае за моите тревоги,зайците са още по-кафяви и усърдни,поляните-още по-изморени и жълти,а хората още по-средностатистически.Обувам се и продължавам.Изживях този ден,докоснах влюбването посредством старо дърво,разминах се със съвършенството,опарих коприва и погалих чакъла.Лека нощ.

Икона

Разхвърляната стая,в която живееше,беше като извадена от контекста на подреденото общество.В нея имаше всичко,повечето неща бяха на пода.Вече не си правеше труда да ги подритва зад вратата или под леглото,просто ги прескачаше с отработени движения и привидна лекота.Всъщност беше вече на възраст и не му отиваше,но живееше сам и обичаше да се глези с неща,които не бяха отредени за хора като него.Когато си купи последния костюм,беше наясно,че го прави само за да види погледа на продавача и че едва ли ще го облече някога.Струваше си.
От много време не беше изхвърлял празните бутилки и когато отваряше прозореца,слънцето гъделичкаше прашните стъкла,отразявайки лъчите си в някоя забравена капка алкохол.В стаята нямаше почти нищо,измислено през последните стотина години,той не обичаше уредите,които трябваше да улесняват живота,защото се чувстваше подвластен,зависим и незначим.Имаше лампа,но със сигурност вечер щеше да е по-светло,ако използваше свещи.Тя беше единственото нещо,което беше купил по принуда.Напук на клишето вещите му не го притежаваха,може би само лампата имаше право да се чувства като собственичка,но беше толкова овехтяла,занамарена и ненужна,че и през ум не и минаваше да предявява подобни претенции.Предметите в тази стая имаха история,но никои не питаше за нея.Те бяха предмети и си бяха научили мястото-на пода,под леглото,зад вратата,а понякога и на малкото балконче,за да усетят и те като празните бутилки топлината на гъделичкащите лъчи.
Напоследък Крас не излизаше често от стаята,а дори и да го правеше,присъствието му се усещаше навскякъде.Четеше много и пиеше още повече,изпадайки в блажено безвремие.Забравяше да яде,взимаше душ машинално, по навик и полагаше много усилие да намери някоя дреха от купа на пода,която не беше белязана от съмнително петно. На перваза се мержелееха силуетите на 2 изсъхнали цветя и подобие на малко дръвче,които не бяха успели да се приспособят към трудните условия на неговата стая.Бяха там от поне година,а Крас ги забеляза чак сега.Натъжи се.Моментът,в който видя изсъналите цветя,беше много отчетлив.Напълни едно пожълтяло шише и ги поля по-скоро за да измие чувството на вина у себе си.Просто ги беше забравил.
Стаята се намираше в стар панелен блок,далече от центъра и още по-далече от идеята за поета и мансардата.Беше просто повехнала,подтискаща и монотонна стая и хората,които го познаваха,не обичаха да идват там.Чувстваха се неловко с хубавите си дрехи,подстриганите си коси и лъснатите си обувки.Крас работеше над новата си книга. При него писането беше по-деструктивно и от влюбванията му.Не се хранеше,не излизаше,не отваряше дори прозорчето за малко свеж въздух...правеше всичко,за да накара тялото си да страда.Вярваше,че то пречи на душата му да е свободна.Приятелите му се отдръпнаха от него. Крас не промени нищо.Той не съществуваше заради другите,нито пък за себе си.Той просто съществуваше.
Трябваше да напише нещо.Усещаше се приятно подтиснат,с потрепващи пръсти и ясно съзнание.Не знаеше как да започне следващата глава.Отдавна се беше отказал да е искрен с белия лист.Беше искрен само с жените,защото само те можеха да го наранят истински.Искаше да пише за тази,която беше срещнал наскоро.Тя не беше обсебила съзнанието му,просто присъстваше там като кървавочервен мак сред чисто бялото поле.В момента не му пукаше за издателите,нито за наема или следващата бутилка.Трябваше да пише за нея.
Отначало милеше да и посвети страничка-две от новата глава,но беше безсилен.Тя не беше жена,която да се появи за мъничко и да изчезне.Тя беше жена,която се появяваше и всичко изчезваше.Скъса ръкописите и започна отначало.Беше я виждал само един единствен път,но я познаваше достатъчно добре.Лицето и казваше всичко.Крас усети,че мислейки за нея,губи остротата на перото си,но продължи...беше прекалено късно да спре.
Пролетта беше напоена със самоунищожителната нотка красота на влюбването.За него тя нямаше лице,но я виждаше ясно.Чертите и бяха меки и неподвластни на ежедневието,погледът-топъл и същевременно устремен някъде далеч.Понякога пред очите му тя беше бледо-семпла,друг път-кречетално-експресивна.Отиваше и.Беше жена,която правеше всичко да изглежда стилно.Без усилие,без умисъл,напълно естествено и искрено.Точко така,тя беше искрена в своята красота.
Спря.Беше влюбен.Най-тривиалното обяснение беше пролетта.Но той беше нещо повече от купчина бушуващи хормони.Той беше човек.Не можеше да продължи.Никога не се беше чувствал толкова истински и толкова нищожен.Това,от което черпеше сили,всъщност го правеше безсилен.Реши да излезе.
Когато се събуди на сутринта,тя лежеше до него.Беше толкова красива в неговата стара скъсана тениска.Крас си спомни как вечерта бяха пушили до късно и кълбетата дим бяха продължавали във въздуха дантелите на черното и бельо.Безсилието беше отминало.Той беше направил смъртна една икона.Не можеше да живее с тази мисъл.Целуна я,докато тя още спеше,събра няколко смачкани дрехи и си тръгна.
Тя стана и се почувства уютно точно под повехналата лампа в голата сива стая.Искаше и се да го опознае,но вещите отказваха да разкажат своята история.Те бяха просто вещи.Отвори прозореца,за да усети гъделичкащите слънчеви лъчи и погледна надолу.На перваза седяха сгушени двете цветенца и малкото дръвче.Бяха цъфнали.

Стая

Стая контрастна и страстна
С бели стени и цветни коси,
Стая с душа многопластна ,
Бълбукат тук самотни души.

Стаята поглъща могъщо
Идеите сътворени в нея,
С монотонност присъща
На ладия,докосваща кея.

Светла е и няма решетки,
Но ни отделят дебели стени
От съседните светли клетки,
От съседните самотни души.

Оживяват стаите,пълни с хора,
Пълнят се стените им със смисъл,
Попиват идеите във всяка пора,
Обагрят се от всяка нова мисъл.

И тръгват си хора беловласи,
Изцедени от цветната стая,
Пустеят неподредените маси,
Остава само духът да витае.

Празна е, заключват я в края на деня,
Да не избягат натрупаните днес идеи,
А да покълнат като в пролетна земя,
Подобно на пъстроцветни орхидеи.